Пещерата на танцуващите елени

Той се изправи, влезе в палатката, след това се върна и връчи на Бойд лист хартия. Нещо като топографска карта.

— Поставил съм тук кръстче — каза Луи, — за да отбележа мястото.

— Какво място?

— Мястото недалеч от Ронсесвалиес, където ще намериш съкровището на Карл Велики. Каруците с награбената плячка бяха понесени от водата в каньона. Но бяха блокирани на завоя от онази каменна барикада, за която ти говорех. Там и ще ги намериш, разбира се, под дебел слой чакъл и нанесен боклук.

Бойд откъсна очи от картата и въпросително погледна Луи.

— Струва си труда — каза Луи. — Освен това става дума за още едно доказателство в полза на моя разказ.

— Повярвах ти и не са ми необходими повече доказателства.

— Все едно. Това не пречи. А сега е време да тръгвам.

— Как така „е време да тръгвам“? Трябва да си поговорим за още много неща.

— Може би по-късно — каза Луи. — От време на време ще се срещаме. Ще се погрижа за това. Но сега трябва да тръгвам.

Той заслиза по пътеката, а Бойд остана седнал, изпращайки го с поглед. Луи направи няколко крачки и се обърна.

— Все ми се струва, че е време да си отида — каза той, като че ли поясняваше нещо.

Бойд се изправи, но без да мърда от мястото си, продължи да гледа отдалечаващата се фигура. Само видът на този човек предизвикваше в него усещането за най-дълбока самота. И наистина той бе най-самотният човек в целия свят.