Есенни лагери
- Автор: Марес Даниэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Поштаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Есенни лагери». Краткое содержание книги:
През краткото време на това добро събитие, продължило почти две минути, от вътрешността на жилището не се чуваше никакъв шум и в момента, в който помощницата ми ускоряваше пулса си с цел или да влезе, или да се измъкне от похотливите ми ръце, някакъв тип облечен с черни дрехи, с шапка с добре смъкната козирка, с полуботуши поръбени с метал и бастун в ръка, скочи от прозореца и ни събори, после падна върху нас двамата. Нашето развратно усилие ни бе разсеяло. Зная, давам си сметка, че държанието ми не беше сериозно за някой с моя опит. Но плътта е слаба, какво друго да ви кажа.
Човекът се отличаваше с гъста бяла брада, изпоцапана с кръв и изненадата му не беше по-малка от моята. Той се надигна със значителна пъргавина за някой, получил такъв силен удар при падане и тръгна към улицата, подпирайки се с бастуна си. Бренан изглежда не бе в съзнание, заклевам се, че в този момент го почувствах, защото в противен случай тя веднага би заловила този чичо. Не ми остана друго, освен да уведомя по телефона участъка, за да пристигнат да й окажат помощ, след това излязох навън и се затичах зад ковбоя.
Разбира се, това, за тичането, бе малко преувеличено казано. Мъжът беше приблизително на моята възраст, куцаше и изглежда бе длъжен да се подпира на бастуна си, независимо от факта, че успяваше да поддържа достоен тръст. Ако трябва да бъда искрен, такова преследване беше прекалено много за мен, и в най-добрите си времена, никога не съм бил атлет. Освен това той си позволи лукса да прескочи през оградата на къщата, а аз трябваше да заобиколя до входната врата и по този начин изгубих поне около двайсетина метра преднина. След малко двамата един след друг, крачехме с големи крачки по улицата. А аз не спирах да викам:
— Стой! Полиция!
На което той ми отвръщаше:
— Остави ме намира, мръснико! Нищо не съм направил!
Осмеляваше се да го твърди с дрехи, покрити с кръв. Хората по улицата се спираха уплашени — не че бяхме помели някого, защото при тази скорост не бяхме опасни, а по-скоро поради необикновената гледка, да видят двама мъже как се преследват. Забързах стъпката си и той веднага направи същото. Вече го застигах, скоро щеше да пристигне подкрепление и край с бягството му. Но по-добре бе това да стане преди сърцето ми да изхвръкне през устата. Ако преследваш човек и вече се напикаваш е лошо нещо, но страданията ми се утежниха, поради силна болка в гърдите. Не можех да го следвам повече и му извиках:
— Спри за момент!
Предложението беше доста спортсменско, защото и ковбоят бе на края на силите си. Стояхме там, спрели насред не зная коя си улица на десетина метра едни от друг, дишахме със свистене и се държахме за диафрагмите си.
— Защо не се предадеш? — успях да кажа почти без запъхтяване.
— Хвани ме ако можеш, пашкул такъв — отвърна той между пресекулките на дишането си.
— Кой си ти, майната ти? — Защо го направи?
Той ми отвърна с кашлица, после се изхрачи, но явно нещастникът не бе склонен към признания.
— Нищо не зная. Казват ми кой да нападна, после ми изпращат пари по пощата.
Изглежда разбра, че нямам възможност да го хвана.. Изкашля се още няколко пъти и тръгна отново, а аз, въпреки виковете на мускулите ми, трябваше да го следвам. Не зная колко време вървяхме един след друг, пъхтейки като парни машини пред глупавите погледи на минувачите. Къщички с кокетни градини, граждани, разхождащи кучетата си, безполезни сигнали на превозните средства по улицата; всичко минаваше край нас с отчайваща бавност. На няколко пъти виках за помощ:
— Спрете го, аз съм полицай!
Но в отговор срещах пълна незаинтересуваност. Завърших с опикаването на панталоните си, този път не беше много, но достатъчно, за да се засрамя и да спра хода си. Когато ме видя, че падам изтощен на колене, той също се спря, изхили се и ми показа огромния си окървавен юмрук.