Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Като реши, че това вероятно е изпитание на волята му, той се насили да не гледа натам. Но отново нещо се мярна в периферното му зрение и в един миг на слабост, който после щеше да спаси живота му, той обърна глава и видя малка сива мишка.
Тя трепереше от студ.
Дру беше изненадан.
Но по всичко личеше, че мишката също бе изненадана. И двамата застинаха, гледайки се един друг. Сякаш загубила търпение, мишката помръдна мустачките си. А Дру почеса носа си. Уплашена, мишката изчезна в дупката на стената с учудваща бързина.
В първия момент Дру се усмихна, учуден от развръзката, но когато мишката изчезна, той се намръщи. Когато миналата вечер отиде в параклиса, в стаята нямаше дупка. Той огледа отвора в дървото и се зачуди какво да прави. Тази вечер, когато отиде отново на вечерня, ще трябва да помоли брата-домакин да му даде капан или някаква отрова. След като хванат мишката, домакинът може да използва неговите дърводелски инструменти, за да запуши дупката.
Но защо? — запита се Дру. С настъпването на есенните студове, мишката сигурно е дошла в манастира, за да потърси убежище, както направи и самият той преди време. Всъщност те бяха другари по съдба — той и мишката.
Мисълта му се стори смешна. Той и мишката. Той знаеше колко е опасно мишето нашествие — те можеха да изгризат всичко, дори електрическите кабели. Здравият разум му подсказваше, че ще бъде непрактично, ако пощади мишката.
Но тя го бе заинтригувала. Нейната смелост и освен това… нейната…
Безпомощност — помисли си той — Много лесно можех да я убия.
Не, никога вече. Дори и мишка.
Той реши да не я закача. Трябваше да опита. Дано да не предизвика дявола. Беше толкова самотен, че можеше да си позволи една шегичка.
Отец Хафър пребледня.
— Вие какво?
— Аз наистина вярвам, че оттеглянето ми от света е единственият ми шанс да се спася. В противен случай…
— Ако отхвърля молбата ви, ще бъда виновен за вашето самоубийство, така ли? За този непростим грях? За това, че ще отидете направо в ада? Абсурд!
— Но преди малко вие използвахте същата логика. Казахте, че ако ме приемете въпреки своите опасения, а аз погубя душата си, като наруша обетите, вие ще се чувствате виновен за това.
— А сега ще бъда виновен, ако не ви приема и вие се самоубиете, това ли искате да кажете? Но това е нелепо! Какво става тук? Вие с кого си мислите, че разговаряте? Опитах се да разгледам молбата ви с уважение, а вие се опитвате да ме обвините, че… Единственото нещо, което мога да направя сега, за да не разговарям с вас, е да изляза оттук.
— Но вие сте божи човек. Не можете да обърнете гръб на нищожество като мен.
Отец Хафър сякаш не чу думите му.
— А в този формуляр — той посочи сърдито към бюрото си — подозирам, че има нещо неточно. Пишете, че родителите ви са умрели, когато сте бил на десет години.
— Така е — Дру усети отново гърлото си сухо.
— Но тук липсват подробностите. Какво е станало с вас след това? Тук пише, че сте получил техническо образование в Колорадо, но същевременно сте изучавал и хуманитарни науки — логика, история, литература. В графата „професия“ вие пишете, че сте безработен. Как така? Би трябвало да имате все пак някаква професия независимо дали в момента сте на работа или сте безработен. Преди малко ви попитах, но не ми отговорихте. Не сте женен. И никога не сте бил. Нямате деца. Тридесет и една годишен — отецът вдигна формуляра от бюрото. — Сякаш сте сянка.
Дру се усмихна тъжно.
— Ето защо ще ми бъде лесно да се откажа от всичко в предишния си живот.
— „Докато всички се върнат отново и мъртвите възкръснат“ — погледна го свирепо отец Хафър. — Вие какво, имате проблеми със закона — това ли е всъщност мотивът ви? Мислите си, че картузианският орден ще ви даде сигурно скривалище? Искате да използвате църквата за…
— Не. Всъщност това, което искам да направя, е напълно в съответствие със закона. В най-висша степен.
— Стига. Загубих търпение. Това интервю ще свърши веднага, ако не…
— Искам да се изповядам.
— Какво?
— Ще разберете всичко след моята изповед.
Оказа се, че мишката търси убежище също като него. Той не я видя в следващите няколко дни и реши, че си е отишла. Но един студен дъждовен следобед, когато тъмни облаци бяха надвиснали ниско над земята и мокрите кленови листа падаха от дърветата, Дру отново усети движение. Той пак бе коленичил за молитва, но този път погледна към дупката и видя оттам да се подават носле и мустачки.
Остана неподвижен. Мишката подаде глава от дупката. Нослето й мърдаше, душейки наоколо за някаква опасност. Дру реши да не я плаши, затова се опита дори да не мига, любопитен какво ще прави.