Единственият оцелял
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Алтънчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Пронизващият хладен вятър се усили, оповестявайки приближаващия дъжд. От зеещия вход на склада надничаха няколко изпити и брадясали муцуни.
Кавано извади телефона от джоба си и натисна номера „важащ само за днес“, който Дънкан му бе дал.
Докато чакаше да се свърже, на входа се появиха още мръсни лица, някои с враждебно изражение, други — с преценяващо.
От отсрещния край телефонът иззвъня втори път.
— Да? — отвърна мъжки треперещ глас с кънтящ звук, сякаш се намираше в голямо и празно помещение.
Кавано изрече своята половина от паролата:
— Не знаех, че складът е затворен.
— Преди десет години — дойде другата й половина, изречена със същия нестабилен глас. — Името ви е…
— Кавано. А вашето е…
— Даниъл Прескот. Даниъл, а не Дан.
Начинът на представянето също влизаше в паролата.
Към него се обръщаха още и още мръсни и брадясали лица — цяла армия от парцалени кукли, опитваща се да разбере дали новодошлият е враг, благодетел или жертва.
По мазния паваж тук-там започнаха да падат капки.
— Глоубъл Протектив Сървисис има репутацията, че е най-добра — каза гласът. — Очаквах по-засукана кола.
— Една от причините да сме най-добрите е, че не привличаме внимание върху себе си и — което е по-важно — върху клиентите си.
Дъждовните капки започнаха да тупкат по-начесто.
— Сигурно ме виждате — каза Кавано. — Дойдох сам, както поискахте.
— Отвори вратите на колата.
Кавано се подчини.
— Отвори багажника.
Пак се подчини. Човекът сигурно наблюдаваше от подходящо място, което му позволяваше да погледне в колата.
В телефона прозвучаха леки шумове като от нещо метално.
— Ало?
Никакъв отговор.
— Ало? — повтори той.
В отговор звучаха само металическите шумове.
Гръмотевицата този път протътна по-наблизо.
Няколко парцаливи фигури пристъпиха навън от склада. Както и на всички останали, лицата им бяха сипаничави и брадясали, обаче отчаянието в техните очи рязко контрастираше с равнодушието и примирението, които Кавано виждаше в тези на другите. Наркомани, предположи той, и то толкова отдавна подминали времето, когато трябва да си вземат поредната доза, че няма да се поколебаят да я изстискат от някой непознат, проявил неблагоразумието да попадне в ада.
— Хей, дойдох тук да ти помогна — каза той в телефона, — а не да кисна на дъжда.
Отново само металически шумове.
— Мисля, че и двамата направихме грешка.
Той затвори багажника, а след това и вратите. Тъкмо се накани да се качи в колата, когато отново чу треперещия глас:
— Право пред теб. И вляво. Виждаш ли вратата?
— Да.
Беше единствената здрава врата. Затворена.
— Влез — каза гласът.
Кавано седна зад волана.
— Казах „влез“ — настоя гласът.
— След като преместя колата.
Той подкара през настлания с напукан бетон паркинг. Наближил вратата, Кавано направи плавен полукръг и спря колата насочена към посоката, откъдето бе дошъл, готова да потегли веднага, ако се наложи.
— Влизам — каза той в телефона.
Кавано излезе от колата, заключи я с дистанционното и изтича в започналия вече ръмеж. Долавяйки с периферното си зрение някакво движение, той обърна глава наляво покрай склада, където под засилващия се дъжд се бяха събрали още наркомани и го гледаха. Питайки се какво ли ще намери зад вратата (още наркомани?), той пусна телефона в джоба си и направи нещо, което не бе планирал — извади пистолета. Завъртайки дръжката, Кавано забеляза, че макар бравата да бе покрита със слой мръсотия, под него проблясваше повърхността на полиран метал — бравата бе нова. Но не бе заключена. Избутвайки тежката, скърцаща врата навътре, той влезе.
4.
Бързо, колкото ръждивите панти позволиха, Кавано я затвори. Впери поглед към вътрешността и се опита да разбере къде се намира. В дъното се виждаше прашно стълбище с метални стъпала. По перилата му висяха паяжини. От лявата му страна заръмжа мотор на асансьор и той видя затворената му врата. Миришеше на мухъл и отвсякъде лъхаше хлад.
Насочил пистолет към стълбището, а след това и към асансьора, той изви ръка зад себе си да щракне резето и да заключи вратата. Но още преди да го докосне, резето изскърца и с щракане падна на мястото си, задействано дистанционно по електрически път.
Той се концентрира, за да скрие безпокойството си. Нямаше никаква причина да подозира, че се намира в опасност. В края на краищата Дънкан го бе предупредил, че потенциалният клиент, макар и напълно редовен и почтен гражданин, си има своите ексцентричности.