Благородството задължава

— Ама, Посълтуейт, та ти се казваш Посълтуейт!

— Казвам се Уиджън.

— Уиджън?

— Уиджън.

— Не си Посълтуейт?

— В никой случай.

Приятелят се засмял снизходително.

— Ха-ха! Виждам, че си все същият весел, шеговит баламосник, Посълтуейт.

— Не съм все същият весел, шеговит баламосник Посълтуейт — разпалил се Фреди. — И никога не съм бил все същият весел, шеговит баламосник Посълтуейт.

Онзи се озверил.

— Искаш да кажеш, че не си онзи Посълтуейт, комуто тъй много се възхищавах в доброто старо наше училище „Бингълтън“?

— Та на мен кракът ми не е стъпвал в доброто старо наше училище „Бингълтън“!

— Но ти си увесил на врата си бингълтънска връзка. Фреди се олюлял.

— Нима тази гнус е бингълтънска вратовръзка? Та аз я свих от гардероба на вуйчо!

Онзи се изсмял гръмогласно.

— Ама че бъркотия! Приличаш на Посълтуейт и носиш училищната вратовръзка, та затова те взех за стария Посълтуейт. А през цялото време и двамата сме имали предвид някой друг. Да си умреш от смях! Но поне утехата ни е, че всичко завърши добре. Нали така? Довиждане — добавил забързано и дим да го няма.

А Фреди гледал тъпо подире му. Сумирал наум крайните резултати. Откъм дебитната страна бил изгубил любимата Друзила как й беше името. Настроил вуйчото срещу себе си. Загазил с десет лири в дълбокото. И, най-съкрушаващото от всичко, не бил ничий идол в училище. Откъм кредитната страна разполагал с петдесет франка.

В Казиното на Кан за петдесет франка получаваш пет сухи мартинита. Фреди влязъл вътре и ги получил.