Дъщерята на огъня
- Автор: Греъм Хедър
- Серия: fire #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъщерята на огъня». Краткое содержание книги:
Срамуваше се от проявената слабост, но от друга страна не изпита никакво съжаление, защото тази жена наистина заслужаваше наказание. Гневът му не бе отшумял, но разумът отново заработи безупречно — както винаги.
Спомни си как го предизвикваше още като дете; разбира се по онова време тя прекрасно осъзнаваше, че няма да й стори нищо. Сега обаче тя бе пораснала и бе длъжна да знае, че този път той ще реагира по различен начин. А може би истинската причина за опърничавостта й бе острата болка от загубата на любимия баща.
Най-много се гневеше на себе си. Как можа дотолкова да изгуби контрол над разсъдъка си? Та нали се бе заклел никога да не насилва саксонски девойки. А сега замалко да престъпи обета си.
Фалън лежеше неподвижна — с разтуптяно сърце и без сълзи по лицето вторачено гледаше чергилото над главата си.
— Как можахте да ме подарите на друг човек? — наруши тя настъпилата тишина.
Аларик я погледна, Фалстаф бе съвършено прав — красотата й бе неописуема. Всеки мъж би дал мило и драго, за да я притежава. Внезапно осъзна защо я даде на друг. От страх. Страхувал се е от собствените си чувства. Никога вече не бива да изпитва към жените нещо повече от чисто плътско желание. И няма да допусне за втори път да го превръщат на глупак.
Бе ли влюбен във Фалън? Всъщност не. Обичаше я както се обича дете, което израства пред очите ти. Желаеше я като мъж, но кой ли на неговото място не би изпитвал същото?
Най-лошото бе, че представляваше опасност за Уилям. Станеше ли дукът действително английски крал, тя бе длъжна да се преклони пред него. В противен случай я чакаше смърт. Следователно трябваше да я укроти с цената на всичко. Дори против волята й.
Но как да я смири? Като й отнеме нещо незаменимо, например девствеността? Защо пък не? Та нали се бе опитала да убие най-добрия му приятел! Но как да я мрази за това, че се е защищавала?
Фалън хълцаше тихо и се стараеше да не се движи; надяваше се, че той ще забрави присъствието й под тялото си.
Прииска му се да я утеши, но осъзнаваше, че тъкмо от него тя няма да приеме утеха. Бе войн и знаеше много добре какво очаква родината й — опожарени села и градове, изпотъпкани поля, озлочестени жени, гладни и бездомни деца, копнеещи за загиналите си бащи. Ако не принудеше Фалън да отстъпи още сега, тя също щеше да умре. Искаше да й спести тази участ. И тъй като друго средство очевидно не съществуваше, трябваше да изиграе пред нея ролята на жесток и коравосърдечен мъж.
Реши твърдо да бъде такъв и се изправи от мястото си. Преднамерено не обърна внимание на безпомощния жест, с който тя придърпа завивката и прикри голотата си, на големите й сини очи, следящи страхливо всяко негово движение. Наведе се подчертано бавно и взе ножа от земята.
— Вие си мислите, че сте в правото си да убиете клетия Фалстаф, само защото, видите ли, се е одързостил да докосне вас, принцесата на Англия. А сега ме изслушайте внимателно. От днес нататък може във всеки един момент да се превърнете в наложница на едно норманско копеле. Защото сте моя собственост и ще правите каквото аз поискам. И още нещо — забравете начаса фините обноски и надменното си държане. Защото Харалд Годуин е мъртъв, а ние, норманите, сме бъдещите владетели на Англия.
При тези думи той се наведе над нея и се ухили безсрамно право в лицето й. Очите й се насълзиха и се опита да го удари, но той стисна ръката й тъй брутално, че тя изписка от болка.
Бе взел сериозно решение и не можеше да се държи по друг начин. Направи опит да изключи чувствата, които го вълнуват, но състраданието се оказа по-силно от всичко.
— Фалън — промълви той и седна до нея. — Съжалявам искрено за смъртта на баща ви. Познавах го добре, беше смел мъж.
По бледите й бузи се застичаха сълзи и тя се разхълца. Не искаше точно той да я утешава, но бе твърде изтощена, за да го отблъсне. Той сложи ръка на раменете й и нежно избърса сълзите от лицето. После я целуна по челото и погали косата като й нашепваше успокоителни слова. Устните му докоснаха нейните клепки, а след това и устните. Подсъзнанието му отбеляза, че те отвръщат жадно и отзивчиво на ласките му — както някога в Нормандия, когато я взе за пръв път в обятията си. Върхът на езика му леко се плъзна по нейните устни, а после проникна бавно зад тях и сякаш се забрави в устата й.
Цяла вечност бе мечтал за нея и въпреки това бе положил неимоверни усилия да не признае пред себе си тази истина. Сега обаче се отдаде без остатък на мига — почти напълно загубил разсъдък от очарованието й и интимността на целувката. Забрави битката, амбициите на Уилям, мъртвия Харалд и умиращия Фалстаф. Забравено бе миналото, а бъдещето изгуби всякакво значение. Съществуваше само и единствено тя.