Францисканският заговор

Конрад обикновено посрещаше зората — времето, когато се потапяше в чистия студен въздух и прибавяше утринната си молитва към веселата врява на събудилите се врабчета и песента на гургулиците. Днес обаче, щом светлината на деня пропълзя между върховете на дърветата, в главата му продължаваха да се блъскат мисли за жени.

Ако Фабиано е момиче, разсъждаваше той, това би обяснило фриволните й въпроси. Но как е възможно Лео да твърди, че отшелникът ще има нужда от помощта на тази бърборана?

Припомни си любовта и почитта на Лео към света Клара. Основателката на женския просешки орден прояви несломима сила, като след смъртта на свети Франциск остана по-ревностна последователка на принципите на бедността от всички монаси от мъжки пол. Болна и изтерзана от поста и строгия режим, тя живя още трийсет години, докато Негово светейшество папата най-сетне одобри строгия правилник, който тя искаше да въведе сред монахините от своя орден. Лео коленичи край сламеника й в „Сан Дамиано“ два дни след получаването на папското одобрение и наскърбен видя как тя целуна документа и душата й най-сетне намери покой. Но между този блуждаещ огън — дребосъка Фабиано и блажената Клара нямаше нищо общо освен пола.

Лео бе казал добри думи и за още една жена — заможната вдовица, давала утеха на свети Франциск на смъртния му одър. После, с течение на годините, тази жена бе помагала и на Лео — даде му пари за ново расо, след като неговото съвсем се прокъса, а в годините на изгнаничеството му дори го приюти при себе си. Дона Джакома от… от еди-къде си — май беше някакъв район на родния й Рим.

Конрад потърка изтръпналите си от студа бузи и се замисли и над друга възможност. Дона Джакома, благодеделката на Лео, със сигурност би могла да му осигури висококачествени материали за писане и с радост би го сторила — ако, разбира се, е още жива. Би трябвало да е горе-долу на възрастта на Лео, макар че когато свети Франциск се запознал с нея, тя вече била овдовяла. И ако наистина тя с източникът на пергамента за писмото, цялата тази каша би се поизбистрила.

Конрад чу как послушникът, ако беше послушник… или послушница, се размърда в сламата. Наведе глава и се престори на заспал, а Фабиано изхвърча през вратата и се отправи към горичката. Отшелникът се изкуши да вдигне очи в същата посока, за да провери дали гостът му ще остане прав или ще клекне, но благоприличието му го възпря.

Идеята обаче го подтикна да поразсъждава и над друга евентуална възможност, макар да не изгаряше от желание да следва този ред на мисли. Като повечето семинаристи, и той бе чел „De Contemptu Mundi“ от папа Инокентий. И до днес помнеше онзи пасаж, в който великият първосвещеник споделя погнусата си от менструалната кръв: При допира си до нея зърното не узрява, храстите изсъхват, тревата повяхва, дърветата губят плодовете си; а ако кучетата хапнат от тези плодове, обзема ги бяс. Ако Фабиано бе момиче, при това вече влязло в пубертета, и ако по някаква щастлива случайност месечният й цикъл се падаше точно сега, единственото, което Конрад трябваше да направи, бе по-късно да огледа мястото.