Отлитаме

Заслушахме се. По едно време той забуха: задави се в ужасна, раздираща кашлица, която все по-настървено се мъчеше да се изтръгне от гърдите му, и от страх той закрещя името на мама. Тя не помръдна. Гласът му се извиси — тираничен глас, който повтаряше: „Лилиан! Лилиан!“ — и аз видях как мама затрепери от отприщената струя, която бучеше по стълбите, устремена към нея; тя беше като бент; а сетне, след като дядо утихна за миг, мощният поток рукна към мен и аз изпитах гняв и омраза към тази черна стихия на страданието, макар да съзнавах, че бях твърде слаб, за да й устоя. С неприязън — колко коравосърдечен бях станал — изрекох суховато и категорично:

— Добре. Тоя път ще спечелиш, майко, но това ще ти е последната победа.

Ужасът, който ме обхвана след тази небивало нагла дързост, сякаш скова сетивата ми; вече не усещах стола под мен, а стените и мебелите се стопиха — остана само мъждивото оранжево блещукане от скалата на радиото. Дрезгаво и глухо, сякаш издън земя, мама изрече със своя мелодраматичен глас:

— Сбогом, Алън!