Педагогическата машина

— Какво ви е, Джейн, лошо ли ви е? Какво има? Каква грешка?

Как некадърно, как идиотски лекомислено изигра излизането от номера! Но се оказа повече уплашен, по-ужасен от самата секретарка, която тогава погледна за трети път треперещото между пръстите й листче и се строполи на стола си. Защото на него наистина нямаше нищо друго освен три заглавия на книги.

— Джейн! — извика той, без да е в състояние да й се притече на помощ. — Джейн, какво ви стана?

— Не знам… аз… боже мой, какво ми стана наистина? Простете — посъвзе се момичето и недоумението му отново изби в яркочервения цвят на един безкраен срам.

И Бокенхаймер хукна… в обратната посока. Тичаше така, че шофьорът, подгонен от охраната, успя да го застигне с колата едва на третата пресечка. Но има ли къде да избягаш от своя ужас, когато си сам като никой друг на тоя свят? И откъде се взе толкова лекомислие у един петдесетгодишен професор по специалности, които най-малко допускаха лекомислие спрямо хората? Как така не можа да си спомни предварително, че когато оня нещастник от Московската банка е броил на Мессинг сто хиляди рубли срещу празен лист от ученическа тетрадка, после, като му разкрили, че е бил обект на експеримент, получил инфаркт, та едва го спасили?

Бокенхаймер крещеше срещу своето лекомислие, а вече съзнаваше, че не опасността от инфаркт го е опомнила, а нейният безумен страх пред откровението му. Та нали заради този страх жената, която някога наистина го бе обичала, може би се реши да го напусне чрез самоубийство!

Вечерта съзря в домашния си кабинет изпратените му от библиотеката ненужни книги и освирепял, ги запокити една след друга към отсрещната стена. Третата вече летеше подир другите, когато гневът му прогледна. Тъкмо на тая стена висеше портретът на покойната. Потресе го импулсът на подсъзнанието му — за какво бе поискало то да си отмъщава на тази с нищо невиновна спрямо него жена? Заради бягството й? Заради самотата, в която го остави? Заради нелепия й страх?… Няколко месеца преди да погълне отровата, направила я в предсмъртните й минути отблъскващо грозна, тя беше му изплакала за последен път: Не мога повече! Винаги да живееш с усещането, че някой знае във всеки миг всичко за тебе. Нечовешко е, ти не можеш да го разбереш, но то е нечовешко… Бокенхаймер предусети една от поредните й нервни кризи и я посрещна със заучените психиатрични похвати: А нима по-рано ти не искаше да знаеш всичко за мене? Когато човек обича, той е ревнив към всяко душевно движение у другия. Естественият егоизъм на влюбеността. Но, мила, ние сме достатъчно дълго женени, за да е естествено да се ревнуваме по този начин. Смешно е направо…