Тайната на Марша Мелоу

— Ти питаш ли го?

— Да… Казва, че излизал по работа.

— Ами, сигурно е така.

Баща ми винаги е бил погълнат от работата си. Той е голяма клечка в производството на закачалки. Има си фабрика, в която ги произвежда с хиляди. Не хубавите дървени закачалки, които крадеш от хотелите (всички го правят), а онези кекавите от тел, дето се огъват само при вида на тежко палто. Така и не проумявах как някой може толкова да се посвети на закачалките, докато не разбрах, че това е тактика за избягване на мама. Някои се пропиват, за да избягат от действителността. Други се вманиачават в компютърни игри. А поне един от всички прави закачалки от тел. Освен това я избягва и когато си е вкъщи, се крие в гаража. Не знам какво точно прави там, но подозирам, че е свързано с инструменти. И дърво. Казвам го, защото от време на време се появява с нещо дървено, което смътно напомня… ъмм… нещо от дърво.

— Нали си го знаеш какъв е — продължавам. — Сигурно е на ръба на някакъв технологичен пробив — революционна неогъваща се закачалка или нещо подобно.

— Не става въпрос за работа — не се предава мама. — Станал е различен. Отчужден. Раздразнителен.

Не е в стила на татко. Отчужден, да — докато с Лиза бяхме малки, комплектът му „Блек енд Декър“ със същия успех можеше да е космически кораб, който го отвеждаше на луната всеки път, когато се опитвахме да общуваме с него, — но никога не е бил раздразнителен. Раздразнителността е стихията на майка ми.

— Опитай се да поговориш с него — казвам.

— Не мога. Страх ме е какво ще ми каже.

Майка ми я е страх? Много странна работа.

— Да поговоря ли аз с него? — предлагам й.

— Едва ли ще ти признае нещо.

— Едва ли, но много ме съмнява, че си има любовница. Сигурно е нещо друго, мамо. Може и него да го е страх да ти признае. — Тук съм на твърда почва. Аз ли не знам какво е да те е страх да признаеш разни неща на мама.

Тя ме поглежда през сълзи.

— Ще поговориш ли с него, миличка? — моли ме с малодушна интонация, която никога не съм чувала.

— Разбира се — успокоявам я, като че ли си нямам други проблеми на главата. Като че ли Най-Голямата Тайна на Света Изобщо — е, поне от убийството на Кенеди насам — не се спотайва в главата ми и не заплашва да ми взриви черепа.

Докато правя кафе в кухнята, се сещам за думите на Мери. „Не вярвам да е толкова лош човек. В края на краищата ти е майка. И те обича… безусловно.“ Хрумва ми, че може и да права. Не, не е права. Майка ми е точно толкова лош човек. Но и момента е и жалка, и уязвима. Идеалният момент да й кажа. Защо да не й тръсна и аз малкото си признание, докато хлипа на дивана ми? Искам да кажа, „Дъщеря ми е жалка покварителка на обществения морал“ не звучи така ужасно редом със „Съпругът ми е презрян женкар“. Добре, някой ще ме обвини, че съм сритала горката жена, докато е била паднала, но когато е на крака, тя е адски опасна. Моята безопасност ми е по-скъпа.

Да, ще го направя.

Наливам вода в чашите и беззвучно си преговарям встъплението. „Мамо, утре в «Мейл» ще прочетеш нещо за мен, въпреки че името ми всъщност няма да се споменава. Искам да знаеш, че каквото и да пишат, никога не съм искала да те нараня. Напротив, исках да се гордееш с мен…“ Това ми харесва. Звучи все едно поставям чувствата й на първо място, въпреки че не е така.