Тела, родени за бикини

Велда измъкна бележката от ръцете ми и я прочете, като се мръщеше.

— Постън — каза тя тихо. — Хелън Постън. Така се казваше детската учителка, която се самоуби.

— Да, това е тя.

— А този Хари Сървис, нима той…

— Да, аз го окошарих.

— Тогава защо ти е писал?

— Може би не ми се сърди. Освен това той не е от момчетата, които се доверяват на полицаите. По-скоро би си глътнал фаса.

— Какво ще правиш, Майк?

— А какво бих могъл да направя, по дяволите!

— Дай това на Пат.

— Великолепно! И тогава всички ще разберат какво първокласно говедо съм. Хари е трябвало доста да се потруди, за да успее да ми предаде тази бележка. „Застрахователен агент“. Това е написано с цел да засегне болното ми самолюбие.

Велда ми подаде късчето хартия.

— Изобщо не си длъжен да правиш услуга на този Сървис.

— По принцип, не. Въпреки че го залових при грабеж, а той дори се опита да ме убие, Хари смята, че съм достатъчно честен, за да си има работа с мен. Прочетох бележката още веднъж.

— Това е отчаяна молба.

— Това, за което мислиш, е истинска лудост.

— Разбира се, клиентът ми е малко странен. Тя недоволно сви рамене.

— Пат не иска да си пъхаш носа в тази работа. Направо си търсиш неприятности.

— По дяволите, не се каня да правя нищо, само искам да открия едно изчезнало момиче.

— Това са празни приказки. Върви по дяволите! Зная, че в края на краищата ще се захванеш с това. Само че не започвай още тази вечер, става ли?

— Окей.

— Окей — повтори тя с лукава усмивка и се притисна до мен, като с едната ръка ме галеше нежно по гърба, а с другата разкопчаваше колана на панталоните ми и аз усетих как малките диви пръстчета запълзяха надолу.