Най-ученият на света
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-ученият на света». Краткое содержание книги:
— За пари — рекъл търговецът — няма да говорим. Стига да го харесам, ще ви дам, колкото искате.
На другия ден отишли да видят чифлика. Младият търговец го много харесал и казал на стопанина да дойде в странноприемницата да му плати. След няколко дена при малката скеля на чифлика почнали да работят стотина майстори, а подир някой месец и друг там се издигнала голяма къща — току-речи цял дворец. Направили до къщата странноприемница и големи хамбари за жито и други стоки. Малката скеля станала сега вече първо пристанище на тоя бряг; всички кораби почнали да спират там.
Новият господар се заселил в голямата къща, а в странноприемницата назначил управител и прислужници, стоварил вино, ракия, каквото трябва за ядене; после заповядал на управителя — какъвто чужденец или бедняк и да дойде, да му дават ядене и пиене, без да му вземат пари, а иска ли някой сиромах помощ — да го пратят при господаря.
Мъжът на царкинята претеглил по-голяма мъка. Той дълго време скитал в оная непроходима гора; ял диви круши, трънки, киселици, за да живее. Дрехите му се съвсем изкъсали, та заприличал на дивак. Най-сетне и той излязъл из гората, но на другата страна на планината. Пред него се открило друго широко поле, което водело към морето, а по полето се виждали няколко села. Тръгнал за най-близкото село. По пътя срещнал един поп, който отивал по селата наоколо да си търси ратай. Попът го запитал дали той не ще иска да остане да му слугува.
— При нас няма много работа — рекъл попът. — Двама сме с попадията. Имаме малко ниви за оран, по някоя ливада за коситба, десетина овце и тоя кон, що яздя сега. Това ти е всичката работа. Главяваш ли се?
Богатският син се поколебал. Кога бил орал и косил той през живота си! Кога бил хранил волове и коне, кога бил пасъл овце! Но и гладно не се стои. Той казал на попа, че не бил никога работил полска работа и не знаел да гледа добитък.
— Нищо, синко! — рекъл попът. — Ще се научиш. Селска работа се лесно учи. Никой не се е родил научен. Хайде де, недей му много мисли! Целувай ръка, па да вървим вкъщи!
Нямало що да прави човекът, съгласил се. Отишли в поповата къща. И попът, и попадията се случили добри хора: обичали го като свой. Той им шътал цели три години. През пролетта на третата година попът го отвел един ден в гората — да му покаже за оран една нива, която не била работена от дълги години; другите ниви били вече разорани: още тя оставала.
— Разори и нея — казал му попът, — посей я с пшеница, а после ще си свободен, чак додето дойде време за коситба и жътва.
На другата заран ратаят рано-рано се запътил за нивата и почнал да работи. Около пладнина спрял воловете и ги пуснал да пасат, а той извадил от торбата хляб и седнал под едно голямо дърво да похапне. Наял се и легнал под дървото да преспи малко, додето се дигне маранята. Тъкмо се бил унесъл в дрямка, разбудил го някакъв птичи писък. Станал и погледнал към дървото: там имало орлово гнездо; една змия била попълзяла горе и искала да изяде орлетата. Ратаят се покатерил по дървото, замахнал с брадвата и отсякъл главата на змията. После погледнал орлетата и рекъл:
— Ах, проклет род! От вас тегля толкова време: някой от вашия род ми грабна гривната и ме остави без жена. По ваша вина страдам и робувам вече три години, па кой знае дали не ме чакат още тегла?
И той замахнал със секирата, па — цап! цап! — насякъл и орлета, и гнездо. Сетне пак слязъл от дървото и легнал да си почине. Но и сега не лежал дълго, защото чул тъкмо над себе си някакво страшно фучене, сякаш се задава тъмен градоносен облак. Погледнал нагоре и видял, че над него се спуща един страшен орел. Ратаят дигнал брадвата и щом голямата птица простряла нозете си да го сграбчи като с куки, той замахнал, та й отсякъл главата. В същото време нещо лъскаво се търкулнало от шията на орела на земята. Скочил ратаят — и какво да види: гривната! Той я грабнал и от радост вече не му се работело. Но като й се понарадвал, ще не ще, уловил пак ралото. Минал две бразди наоколо, а на третата — тъкмо сред нивата — палешникът се ударил в нещо твърдо и то иззвънтяло. Навел се ратаят да види: меден капак. Разкопал наоколо, па отхлупил капака и намерил голям меден котел с жълтици. Човекът не вярвал на очите си. Взел две-три жълтици, поразгледал ги и като се уверил, че е наистина злато, рекъл си:
„Сега вече да има да взема попът да му шътам! С тия пари мога да тръгна да диря жена си — където и да е. Само да не са я разкъсали люти зверове!“