Моят татко е антибиотик

Татко беше прав, както винаги. Не биваше да се прави такова нещо над гората, на катеричките щеше да им се стъжни. А животните не са виновни за нищо…

Казват, че колкото по-силно хората обичат животните, толкова повече те обичат хората. Сигурно това е така само до някаква граница. А после всичко става наопаки…

Съвзех се на операционната маса. Лежах гол, цялото ми тяло беше облепено с датчици. Към масата идваха все нови и нови хора. Татко стоеше сред тях в бяла медицинска престилка и говореше полугласно. Разговаряха и докторите, наведени над ръката ми:

— Учудващо е как резачът е оставил толкова равна рана. Почти няма кръв, като след лазерен лъч…

— Глупости, откъде на Земята ще има боен лазер?

Някой забеляза, че отворих очи. Наведе се към лицето ми и каза успокоително:

— Не се бой, приятелче, с ръката ти всичко ще е наред. Ще я върнем на мястото й. Само че в бъдеще трябва да си по-внимателен с инструментите… — И добави, обръщайки се настрани: — Сестра! Кубик аналгетик… и антибиотик. Най-добре октамицин, половин милион единици…

Аз се засмях. Болката не намаля, тя продължаваше да дъвче ръката ми с тъпи, нажежени зъби. Но аз се смеех, отвръщайки се от маската с упойващия наркотичен мирис. И само шепнех, шепнех, шепнех…

— Антибиотик… антибиотик… антибиотик…