Мирисът на свободата

„Повече писма няма да има.“

И натиснах бутона, изпращайки последното си писмо до родителите ми.

— Е, ще заминаваш ли? — попита Игор. — Ако да, можем да тръгнем заедно. Някъде на юг, какво ще кажеш? Там е топло. А на палмите не растат синтетични банани.

— Толкова ли си бърз на тръгване?

— Повече, отколкото си мислиш — засмя се Игор.

— Но това все пак е загуба — казах аз.

— Да — леко се съгласи той. — Имаш два варианта. Или губиш и ти, и нашето сито, благополучно общество. Или печели обществото… е, и ти също.

Към перона бавно се приближи монорелс. Във вагончето влязоха няколко човека.

— Е, тръгваме или оставаме? — нетърпеливо попита Игор. — Не обичам да обмислям много!

— Ако стигна, ще тръгнем — казах аз. — Син!

И скочих на тясната синя ивица в цветния бетон.

— Ама колко пъти да ти обяснявам? — Игор се намръщи. — Не можеш да стигнеш. По никакъв начин. Така е измислено!

— Вярвам ти — съгласих се аз. — Само че, знаеш ли, все едно — ще продължавам да опитвам. Винаги.