Дума Ки

— ГАНДОЛФ, НЕ!

В този миг ясно видях крана, който едва не ме беше убил, а светът около мен бе погълнат от нещо жълто, значително по-ярко от хамъра на госпожа Февъро, в което плуваха непрекъснато уголемяващи се четири букви „ЗАДНА ТРАНСМИСИЯ“.

Гандолф също изпищя и видението от миналото (доктор Кеймън би го нарекъл натрапчив спомен) изчезна. Преди този октомврийски следобед не бях предполагал, че кучетата могат да пищят.

Забързах напред, непохватен и тромав като рак, потраквайки по тротоара с червената си патерица. Сигурно отстрани изглеждах доста нелепо, но едва ли някой ми обръщаше внимание. По средата на платното Моника Голдстийн бе коленичила до териера, проснат пред джипа. Лицето й бе мъртвешки бледо. На лентата на гърдите й бяха прикрепени значки и медали, краят й бе потопен в увеличаващата се локва от кръв на Гандолф.

Госпожа Февъро се смъкна от абсурдно високата седалка на хамъра. В същия миг Ава Голдстийн — боса и с разкопчана блуза — изскочи от къщата си, викайки дъщеря си.

— Не го пипай, мила, не го пипай — смотолеви госпожа Февъро и нервно дръпна от цигарата си.

Моника сякаш не я чу. Погали Гандолф и кучето отново изпищя. Да, изпищя. Момичето закри с длани лицето си и заклати глава.

Госпожа Февъро понечи да докосне Моника, но се отказа. Отстъпи две крачки назад, облегна се на джипа си и зарея поглед в небето.

Госпожа Голдстийн коленичи до дъщеря си:

— Миличка, миличка моя, моля те, недей…

Гандолф лежеше на платното в локва кръв и виеше. Изведнъж си спомних звука, издаван от крана. Не беше „бийп-бийп-бийп“, както би трябвало, понеже сигналът, предупреждаващ за движението назад, не работеше. Не, вместо него в паметта ми нахлу вибриращото ръмжене на дизеловия двигател и скриптенето на веригите, изораващи земята.

— Прибери я у вас, Ава — казах аз. — Прибери я в къщата.

Госпожа Голдстийн прегърна дъщеря си през раменете и се опита да я вдигне.

— Хайде, миличка. Да идем вкъщи.

— Не и без Гандолф! — изкрещя Моника. Те бе на единайсет, доста развита за годините си, ала в този момент сякаш се бе превърнала в тригодишно момиченце. — Не и без кученцето ми! — Лентата със значките — по-точно последните осем сантиметра от нея — вече бе подгизнала от кръвта и когато се допря до полата й, на бедрото й остана червена ивица.

— Моника, обади се на ветеринаря — намесих се. — Кажи му, че Гандолф е блъснат от кола. Да дойде веднага. Аз ще остана при кучето.

Тя ме изгледа. В погледа й се четеше не мъка, не шок, а безумие. Познавах добре този поглед. Често го виждах в огледалото.

— Обещавате ли? Заклевате ли се в майка си?

— Заклевам се в майка си. Тичай.

Тя затича към дома си, но преди да изкачи стъпалата на верандата, се обърна, хвърли последен поглед към териера и изстена съкрушено. Хванах се за бронята на хамъра и коленичих до Гандолф, като се стараех да не свивам дясното си коляно повече от необходимото. Въпреки това извиках сподавено и се запитах дали ще се справя без чужда помощ. На госпожа Февъро не можех да разчитам — тя се заклатушка по улицата, наведе се, сякаш се кланяше на кралска особа, и заповръща в канавката.