Случаят Пенлеве

А Митко — какво го прихванаха, друг път все си мълчеше — изведнъж взе войнишкия стоеж и вика:

„Господин майор, казва, разрешете да доложа! Такова наказание, казва, няма в правилника. Не е законно.“

Брех, че като се разяри отново оня ми ти майор.

„Ти, казва, безгласна букво, няма да ме учиш какво е закон. Законът, казва, в казармата ей го е…“

И тръска бича.

„А ако, казва, не си доволен, оплачи се на командира на полка! Той обича на такива законници сам лично да съдира кожата. Марш сега в карцера!“

Пъхнаха ни в карцера. Едвам се събрахме вътре, девет човека бяхме. Отначало мълчим, всеки си търси местенце, да се понагласи, да си протегне краката. А Митко казва: „Ама добре се държахме, а, момчета?“

И се смее доволен. В такива тежки моменти все смях му идваше.

„Трябва да се разбере, вика, че сам войникът е нула. А като се държим всички заедно, такава страшна сила можем да станем, че и майорът, и всичко над него да отиде по дяволите. Това, вика, умни хора са го казали…“

И още взе да ги разправя все едни такива… малко със заобикалки. Слушам го аз и си викам: „Чувал съм ги тия приказки от даскала още като бях на село. На комунизъм те избива тебе, братко, ама още се пазиш, опипваш почвата. Нищо, пази се, не е лесна твойта… царщина да събаряш. Пък после, като ни поопознаеш повече, ще разбереш, че почвата е готова, чака само семе да й хвърлиш. Ей такива като майора са я орали…“

И не щеш ли, след два дни пък, още бяхме в карцера, Хитлер взе, че нападна Русия. Та, ти казвам, тъй започна тя, нашата… ей с тоя Пенлеве. Той ни събра и покрай него ни се отвориха очите и за другото…