Марсиански хроники

Мистър Ааа за пръв път обърна внимание на капитана.

— Откъде казахте, че сте вие?

Върху лицето на капитана цъфна белозъба усмивка. Той прошепна на хората си: „Най-после нещата почват да се оправят!“ А към мистър Ааа извика:

— Ние прелетяхме шестдесет милиона мили. От Земята!

Мистър Ааа се прозя.

— По това време на годината са петдесет милиона, не повече. — Той взе в ръка някакво страшно наглед оръжие, — А сега аз трябва да вървя. А вие дръжте тази глупава бележка, макар че не разбирам каква полза може да имате от нея, идете през онзи там хълм в малкото градче Иопр и разкажете всичко на мистър Иии. Той е човекът, когото трябва да видите. А не мистър Ттт, този кретен … когото аз ще убия! И не мен, защото вие не сте по моята специалност.

— Специалност, специалност — подразни го капитанът. — Трябва ли непременно да се занимавате с някаква специална работа, за да посрещнете хора от Земята?

— Не говорете глупости, това е известно на всички! — И мистър Ааа изтича надолу по стълбите. — А сега сбогом и всичко хубаво!

И той се втурна навън по пътеката като побеснял кронциркул1.

Четиримата космонавти стояха като гръмнати. Най-после капитанът рече:

— Не, ние все пак ще намерим някой, който ще ни изслуша.

— И какво ще стане, ако сега си отидем и после се върнем — унило произнесе един от мъжете. — Ако излетим и после отново кацнем на Марс. Да им дадем време да се окопитят и да подготвят нашето посрещане.

— Може и така да направим — промърмори умореният капитан.

Градчето гъмжеше от хора; марсианците влизаха и излизаха от къщите, поздравяваха се един друг. Те носеха маски — златни, сини, розови маски — за по-приятно разнообразие; маски със сребърни устни и бронзови вежди, усмихнати маски или намръщени маски, съобразно с нрава на собственика.

Земните хора, потънали в пот от дългата разходка, се спряха и попитаха едно малко момиченце къде живее мистър Иии.

— Там — кимна с глава детето.

Нетърпеливо, но внимателно капитанът се отпусна на едно коляно и се загледа в миловидното детско личице.

— Слушай, момиченце, искам да поговоря с теб.

Той я сложи на коляното си, нежно обхвана с широките си длани нейните свити ръчички, сякаш се готвеше да и разкаже някоя приспивна приказка, която с удоволствие бавно и подробно оформяше в ума си.

— Да, малката, слушай какво ще ти кажа. Преди шест месеца на Марс е долетяла друга ракета. В нея имаше един мъж на име Йорк и неговият помощник. Ние не знаем какво се е случило с тях. Може би са катастрофирали някъде. Те са дошли с ракета. И ние също пристигнахме с ракета. Ти трябва да я видиш! Огромна ракета! Така че ние сме Втората експедиция, а преди нас е била Първата. И ние летяхме дълго, чак от Земята …

Момиченцето неволно си освободи едната ръка и плесна златната си маска, която изразяваше безразличие. После извади един златен паяк играчка и го пусна на земята; капитанът продължаваше да говори. Паякът играчка послушно запълзя нагоре по коляното й, а тя хладнокръвно го наблюдаваше през цепнатините на безизразната си маска; капитанът приятелски я подруса и продължи да и втълпява своя разказ.