Свирепия II (Червената клетка)

Огледах се. Нямаше прозорци. Мястото едва стигаше за малко бюро, два стола и малка библиотека. То Шо издърпа чекмеджето на бюрото си и сложи един примитивен пистолет „Глок“ върху огромната попивателна.

— Това е за теб.

Посегнах към оръжието, но той го закри с ръка.

— Не бързай, Марчинко сан. Има две условия.

— Какви?

— Първо, ако отидеш някъде и решиш да използваш това, извикай ме за компания.

— Няма проблеми, Тош.

— Добре. Нямам нужда от неприятни изненади на този етап от кариерата си. И още… — Той извади екземпляр на „Свирепия“ от бюрото. — Трябва да подпишеш това.

На карето с цената се виждаше, че я е купил от книжарницата на аерогарата и е дал осем хиляди и петстотин йени — повече от шестдесет и пет долара, а тя струва двадесет и два. За японски полицай, макар и лейтенант-инспектор, това е цяло състояние.

Бях трогнат. Надрасках подходящо нецензурно посвещение и бутнах книгата обратно. В замяна той ми подаде пистолета.

Изтеглих затвора и го застопорих, за да проверя дали няма патрон в цевта. Извадих празния пълнител и натиснах бутона за освобождаване на затвора. Пистолетът се затвори с приятно щракване. Стрелях на сухо. Лекият спусък ми хареса. Бързо разглобих пистолета. Проверих дали повърхностите му не са прекалено обилно смазани. Проверих цевта, ударника и изхвъргача. Всичко беше отлично. Отново го сглобих, пъхнах пълнителя на мястото му и пак дръпнах спусъка, за да поставя оръжието в безопасно положение. Спусъкът беше лек като коприна — усещането е страхотно. Вероятно и стрелбата му е лека.

— Добър механизъм, То Шо. Суки десу. (Харесва ми.) — Наведох глава — традиционният японски жест на уважение. — Домо аригато. — Благодаря ти. Страхотен спусък.

То Шо кимна в отговор.

— До иташи машите. (Няма защо.) Да. Обикновено „Глок“ като този има по-тежък спусък. Но това е модел за стрелба по мишени — по-лека версия. Купих няколко и накарах нашия оръжейник да ги монтира. Разликата се забелязва веднага, само дето може би ще изпаткаш шест куршума вместо два, защото стреля твърде леко.

— Няма такава опасност. — Пъхнах пистолета в колана си. Пасваше ми отлично. — А сега, с какво ще стрелям, ако поискам да очистя някого, или само ще трябва да размахам това пред лицето му и да кажа „Банзай“17?

— А, разбира се. — То Шо вдигна телефона, натисна три копчета и излая в слушалката. След миг някакъв младок с пънк прическа, кожени джинси, тениска с надпис „Ралф Лорийн“ и кожено яке на мотоциклетист в стил „Елвис Пресли“ влезе в стаята. Поклони се на То Шо, подаде му кутия с патрони и още един пълнител, каза нещо на японски и излезе.

— За теб.

В кутията имаше петдесет патрона „Блек Тейлън Уинчестър“ — полицейски тип. Те можеха да отхвърлят човек назад. Не бяха добри колкото ръчно направените патрони, които използвахме в „ТЮЛЕН-6“, но щяха да свършат работа.

— Кое е това хлапе?

— Йокошика — Йоки. Работи по баровете. Има места в Акасака, „Тангиру“ например, където изпълняват музика от 50-те и 60-те години. Това е най-новата дивотия. Коктейли и бира „Будвайзер“, джубокс, който свири песни на „Бийтълс“, „Бийч Бойс“, „Хърманс Хърмитс“ и „Дион“, а в тоалетните се върти яка търговия с наркотици. Наглеждаме ги.