Аз съм легенда
- Автор: Матисън Ричард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Аз съм легенда». Краткое содержание книги:
Окован във веригите на собственото си съществуване, Робърт Невил се е превърнал в жив мъртвец, но много по-богат душевно и изтънчен емоционално от редица други мъртъвци. В търсене на Корените на Злото този самотник дълбае неуморно миналото на човечеството, на собствените си кошмари, откъдето извира сатанинския ужас, сблъсъка с неведомите Сили на Мрака и със Смъртта. Но Смъртта не е ли всъщност алтернатива на живота, едно друго измерение на тленното, макар и под формата на легенда?
„Аз съм легенда“ — една прекрасна и мрачна история за съвременния вампиризъм, която ще ни накара да повярваме в невероятното и да останем очаровани от срещата ни в Зоната на Здрача…
Робърт Невил горчиво се засмя.
„Да-а-а… — измънка несвързано, — да… Но би ли ви се понравило, ако сестра ви се омъжи за…“
Изхълца.
„Е, тука, приятели, вече не мога, предавам се…“ — смутолеви в заключение.
Музиката затихна, игличката продължи да стърже глухо по плочата. Невил седеше, главата му клюмаше, леко се бе разтреперал. Това бе неудобството от прекомерното пиене — не можеше да се наслади на очарованието от пиянството. Порочен, затворен кръг: човек хлътва, пропада, поболява се, преди още да е достигнал блажения покой. Стаята почти беше престанала да се върти и външните шумове отново грубо го пронизаха в мозъка:
— Невил, излез, Невил!
Задави го жлъчна погнуса, запречи се в гърлото му. Той задиша тежко, мъчително. Да излезе… Навън бяха жените с разкопчани дрехи, с плът, предлагаща сластни милувки; аленочервените им чувствени устни бяха зажаднели за… бяха зажаднели за кръвта му!
Опита да се надигне, напрегна се да извърви няколко крачки. „Какво да правя сега? Да започвам всичко отначало? Да чета, да се напивам като скот, да шумоизолирам къщата?…“
Откъде, по дяволите, се бяха взели тези безсрамни, ужасни и гнусни жени, зажаднели да изсмучат кръвта му? Защо му предлагаха своите разголени тела, защо така настойчиво го приласкаваха в обятията на горещата си плът?… Не, в действителност плътта им не беше гореща… Защо? И на какво се надяваха? Какво всъщност очакваха те? Нима смятаха, че той ще излезе и ще им се отдаде?
Усети, че като автомат се надига. С почуда видя как се отправя към входната врата, как измъква тежкия стоманен лост от вратата, последната негова преграда, която го защитаваше.
„Идвам, красавици мои, идвам!“
Отвън те дочуха шума на преместващото се стоманено резе и дрезгав, одобрителен вой се надигна в нощния мрак.
Невил стисна юмруци и в пристъп на демоничен бяс ожесточено заудря стената. Спря едва когато ръцете му се обляха в кръв. Замръзна неподвижен, съвсем объркан, разстроен, с тракащи зъби.
След миг като че ли се опомни.
Отново залости резето, дотътри се до спалнята, където с тежък стон се свлече в кревата. Лявата му ръка се надигна леко, после вяло тупна върху ръба.
„Господи! — едва успя да се прокрадне в съзнанието му. — Колко време ще продължи всичко това? Колко време?…“
Будилникът не иззвъня, защото беше забравил да го навие. Когато се събуди, вече бе десет.
С въздишка на отвращение той приседна в кревата и веднага някакъв невидим чук го заблъска в слепоочията. „Отлично! — помисли си — Махмурлия съм. Точно това ми трябваше!“
Тътрузейки крака, се замъкна в банята и пъхна глава под студената струя. Чувстваше се като пребито псе. В огледалото го изгледа брадясалото му и пребледняло лице, което го караше да изглежда на четиридесет и пет.
Отиде да отвори входната врата и изруга при вида на поредния труп. Жената се бе проснала, както обикновено, на тротоара. После се зачуди защо ли бе необходимо да усложнява мигрената си с гняв, помъчи се да мисли за нещо друго. Небето бе приело металносиви окраски.
„Чудесно! — каза си утешително. — Още един ден ще изкарам в блиндираната бърлога за плъхове!“
Хлопна вратата и трясъкът отекна чак в дълбините на размътеното му съзнание. По циментовия под се посипаха последните парчета от огледалото.
Двете чаши черно кафе въобще не оправиха положението. През ума му пропълзя мисълта дали да не се напие отново. Опита, уискито му се стори с вкус на терпентин. Отвратен, той блъсна наполовина пълната чаша в стената на дневната.
Свлече се върху дивана. Да-а-а, тези мръсници наистина се оказваха по-силни …
Когато се посъвзе и му попремина, излезе навън да вдъхне глътка влажен въздух. Този път не направи оглед на къщата. Беше му опротивяла, както му бяха противни и съседските къщи, моравите пред тях, тротоарите и всичко, което по Симарън стрийт представляваше неговият задънен, единствен хоризонт. Бавно, лека-полека разумът му се завръщаше. В един момент изпита непреодолимото желание да се раздвижи, да отиде някъде… Независимо какво бе времето — схлупено или не, трябваше да отиде в града…