Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
„Всеки от нас оцелява докато трябва, а дойде ли часът на смъртта, намираме усамотените си места…“
Империята на Каллор се простираше по цялото крайбрежие на Якуруку, но когато К’рул стъпи на сушата, не видя никого. Безжизнена пустош във всички посоки. Въздухът бе посивял от пепел и прах, небесата бяха натежали като олово в ковашки казан. Древният бог усети първия лъх на тревога, която вледени душата му. Ядачите на мърша кръжаха над него.
В ума му зашепна познат глас: „Братко, на северния бряг съм“.
— А аз — на запад.
„Угрижен ли си?“
— Да. Всичко е… мъртво.
Изпепелено. Зноят все още се таеше дълбоко под пластовете пепел. Пепел… и кости.
Заговори трети глас: „Дойдох от юг, при нявгашните градове. Всичко е рухнало. Ехото на предсмъртния вик на континента още кънти. Измамени ли сме? Да не би това да е илюзия?“
К’рул отвърна на първия Древен, заговорил в ума му: „Драконъс, и аз усещам този смъртен вик. Такава болка… По-ужасна е и от Падналия. Ако не е заблуда, както допуска сестра ни, какво ли е сторил?“
„Стъпихме на тази земя и също ще изпитаме онова, което преживяваш ти, К’рул — отвърна Драконъс. — И аз не знам дали е истина. Сестро, близо ли си вече до обиталището на Краля?“
„Да, братко Драконъс — отвърна третият глас. — А сега двамата с К’рул ще дойдете ли с мен, та да се възправим като един пред този смъртен?“
— Да.
И се разтвориха лабиринтите. Единият — далече на север, другият — точно пред К’рул.
Двамата Древни богове се озоваха до сестра си на неравния хълм. Вятърът се вихреше из пепелищата и ги въртеше в траурни нишки към небесата. Точно пред тях, върху грамада от изгорели кости, имаше трон.
Седящият на него мъж се усмихваше.
— Както виждате — изхриптя той, след като ги изгледа с презрение, — подготвил съм се за идването ви. О, да, знаех, че идвате. Драконъс, издънка на Тиам. К’рул, Отриващия пътищата. — Сивите му очи се плъзнаха към третата от Древните. — А ти, мила моя? Останал бях с впечатлението, че си изоставила… старата си същност. Да се движиш сред смъртните, да играеш ролята на жалка вещица — такъв гибелен риск, макар че навярно тъкмо това те привлича толкова в смъртната игра. В бойни полета си навлязла, жено. Една случайна стрела и… — Той бавно поклати глава.
— Дошли сме — заяви К’рул, — за да сложим край на тираничната ти власт.
Каллор повдигна вежди.
— Да ми отнемете всичко, за което толкова се трудих, докато го постигна? Петдесет години, мили мои съперници, за да завладея цял континент. О, Ардата навярно все пак се държеше — все се бавеше с пращането на полагащия ми се данък, — но на такива дребни подробности не обръщах внимание. Тя избяга, знаете ли? Кучка! Нима си въобразявате, че сте първите, които ме предизвикват? Кръгът свали тук един чужд бог. Е, усилието им… тръгна накриво и така ми спестиха труда да избивам глупаците със собствената си ръка. А Падналият? Той дълго няма да се съвземе, а и тогава, да не би да си въобразявате, че ще се покори на повелята на когото и да било…
— Стига — изръмжа Драконъс. — Дърдоренето ти става досадно, Каллор.
— Е, добре — въздъхна Върховният крал. И се наведе. — Дошли сте, за да освободите народа ми от тираничната ми власт. Уви, не мога да го позволя. Нито на вас, нито на никого. — Отпусна се в трона и махна вяло с ръка. — И тъй, онова, което вие ми отнемате, отнемам ви го аз.
Истината беше пред очите на К’рул, ала той все пак не можеше да го повярва.
— Какво си…
— Сляп ли си? — изкрещя Каллор; стискаше облегалките на трона. — Свърши се! Няма ги! Ще скъсате веригите, нали? Хайде… не, сам ви ги давам! Ето, всичко наоколо, давам ви го! Прах! Кости! Всичко ви давам!
— Ти наистина си изпепелил цял континент? — прошепна Древната сестра. — Якуруку…
— Няма го. И никога вече няма да го има. След онова, което отприщих, никога вече няма да се изцери. Разбрахте ли ме? Никога. И всичко е заради вас. Ваша е вината. Застлан е с кости и пепел този благороден път, по който решихте да тръгнете. Вашият път.
— Не можем да позволим това…
— То вече стана, глупачко!
К’рул заговори с умовете на другите богове: „Трябва да се направи. Ще сътворя… място за това. В себе си“.
„Лабиринт, който да побере всичко това? — с ужас попита Драконъс. — Братко, но…“
„Трябва, казах. Само ми помогнете. Сътворяването няма да е лесно…“
„Ще те съкруши, К’рул — отвърна сестра му. — Трябва да има друг начин.“
„Няма. Да оставим този континент така… не, този свят е млад. С такава рана…“