Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
После смени тактиката. Започна да го уговаря. Опита се да го убеди, че ако сподели тайната си с него, той ще се опита да му ходатайства. Подхвърли, че кардиналът може би изобщо не е разбрал, че чака пред вратата му.
Но Ацети упорито поклати глава:
— Няма да кажа на никого, с изключение на кардинала.
Накрая монсиньор гневно скочи.
— Щом толкова настояваш, Джулио…
Ацети се помъчи да намери думи, които биха угасили гнева на монсиньор, но преди да отвори уста, Донато Маджио надникна в преддверието.
— Кардиналът ще те приеме сега — обяви той.
Орсини явно бе решил, че това е най-лесният начин да се отърве от посетителя.
Стефано Орсини седеше зад огромно дървено писалище. Черното му расо бе обточено с алена лента, а на главата му бе цъфнала кардиналска шапчица. Беше едър, с отпусната кожа, месесто лице и огромни кафяви очи. Очи на куче, на голямо куче, при това недружелюбно. Когато долови миризмата на свещеника, чертите му за миг се изопнаха, после вдигна поглед.
— Джулио — изрече той, — колко се радвам да те видя! Седни. Съобщиха ми, че чакаш отдавна.
— Ваше Преосвещенство… — Отец Ацети приседна на ръба на тапицирания стол с облегалки за ръцете и изчака отец Маджио да излезе от кабинета. В главата му се прескачаха думите, които толкова бе репетирал. После видя, че вместо да излезе, Маджио сяда на един стол до вратата и кръстосва крака. Ацети деликатно се изкашля.
— Е? — подкани го кардиналът.
Ацети погледна изразително в посока на отец Маджио. Кардиналът отмести очи от единия към другия и обратно. После поклати глава и каза:
— Той е мой помощник, Джулио. — Ацети кимна. — Така че ще остане. — Ацети кимна отново. Виждаше, че кардиналът губи търпение. — За помилване ли си дошъл? — попита той с пренебрежение. — Сигурно ти е дотегнал провинциалният живот?
Ацети чу отец Маджио да се подхилва зад гърба му. Беше му безразлично. Тогава осъзна, че провинцията му е отнела нещо безвъзвратно — амбицията. Колкото и трагично да му се стори, почувства, че все пак не е като да загубиш крак. По-скоро приличаше на изцеряване от треска. Погледът му обходи кабинета на Орсини. Въпреки първоначалната носталгия нищо не би могло да го изкуши да се върне към интригите на Ватикана. В Монтекастело бе намерил нещо много по-ценно от амбицията.
Беше открил вярата.
Разбира се, не можеше да сподели това с Орсини. Макар че самият кардинал бе рядка птица — той бе от искрено вярващите, страстен и непреклонен войник на кръста. Но Ацети знаеше, че Орсини изобщо не се интересува от душата му. Онова, от което се интересуваше, бе властта. Отецът изведнъж осъзна, че никой религиозен сан не бива да се приема просто като такъв, защото всъщност той само прикрива нечии политически маневри.
— Не. Не съм тук заради себе си. — Ацети погледна Орсини в хищните очи. — Има нещо, което Църквата трябва да знае. — Поколеба се за миг: — Нещо, което може да…
Кардиналът вдигна предупредително ръка и му предложи студената си усмивка.
— Джулио… моля те! Спести ми интродукцията.
Отец Ацети кимна. Погледна неспокойно към отец Маджио, забравил напълно изложението, толкова старателно подготвяно в продължение на цяла седмица. Трябваше му обаче само миг, за да се ориентира във вихрушката от думи в главата си, после заговори:
— Чух изповед… Чух изповед, от която сърцето ми направо спря.
4.
В дните, които последваха, кардинал Орсини бе изпълнен с безпокойства.
Безпокоеше се за Човека. Тревожеше се за Бога. Питаше се какво трябва да направи. Какво изобщо би могло да се направи? Последиците от изповедта на доктор Барези бяха толкова дълбоки, че за пръв път в живота си Орсини почувства непосилната тежест на товара, който му бяха прехвърлили. Явно беше, че проблемът трябва да бъде отнесен до папата, но папата бе на себе си само от време на време — съзнанието му се включваше и изключваше като слаб радиосигнал. Подобно бреме… просто би могло окончателно да го довърши.
Самият проблем значително се усложняваше от изолацията, която предполагаше. Орсини не виждаше с кого би могъл да го сподели. Всъщност единственият друг човек във Ватикана в течение на кризата бе отец Маджио — факт, за който трябваше да вини само себе си. Ацети ясно бе показал, че не иска свидетел на разговора им. „Той е мой помощник, Джулио, така че ще остане“, бе настоял Орсини.