Шутът на кралицата

На другия ден, понесла пакет с книги и внимателно навит свитък с ръкопис, тръгнах през града, покрай Темпъл Бар и покрай зелените поля на Ковънт Гардън, към двореца Уайтхол. Беше студено, сипеше се суграшица, която ме принуждаваше да вървя със сведена глава и да смъкна шапката си ниско над ушите. Вятърът откъм реката беше толкова леденостуден, сякаш идваше право от степите на Русия: той ме отвя нагоре по Кингс Стрийт, чак до самите порти на двореца Уайтхол.

Никога преди не бях влизала в кралски дворец, и си мислех, че просто ще предам книгите на стражите пред портата, но когато им показах бележката, която лорд Робърт беше надраскал набързо, с фамилния печат на Дъдли с мечката и жезъла в долния край, те ме пропуснаха през портата с поклон, сякаш бях гостуващ принц, и наредиха на един мъж да ме упъти.

Вътре зад портите, дворецът представляваше поредица от вътрешни дворове, всеки заобиколен с красиви сгради, с голяма градина в средата, пълна с ябълкови дървета, беседки и пейки. Войникът от портата ме преведе през първата градина, без да ми даде време да спра и да се вгледам в прекрасно облечените лордове и дами, които играеха на кегли на моравата, загърнати в кожи и кадифе, за да се предпазят от студа. От вътрешната страна на вратата, която други двама войници отвориха със замах, имаше още изтънчени хора в голяма стая, а зад тази голяма стая — друга, а после и трета. Моят водач ме преведе през безброй врати, докато се озовахме в дълъг коридор, и видях Робърт Дъдли в далечния му край. Бях толкова облекчена да го открия, него, единствения човек, когото познавах в целия дворец, че изтичах няколко крачки към него и се провикнах:

— Милорд!

Стражът се поколеба, сякаш искаше да ми попречи да се приближа повече, но Робърт Дъдли му махна с ръка да се дръпне встрани.

— Госпожице-момче! — възкликна той. Изправи се и тогава видях спътника му. Беше младият крал, крал Едуард, петнайсетгодишен и прекрасно облечен в синьо плюшено кадифе, но лицето му беше болезнено бледо, с цвета на суроватка, а беше и по-слаб от всяко момче, което бях виждала преди.

Отпуснах се на едно коляно, като едновременно държах здраво книгите на баща ми и се опитвах да докосна почтително шапката си. Лорд Робърт отбеляза:

— Това е момичето-момче. Не мислите ли, че от нея ще стане прекрасна актриса?

Не вдигнах очи, но чух гласа на краля, изтънял от болка.

— Какви неща си измисляте, Дъдли. Защо й е да става актриса?

— Гласът й — каза Дъдли. — Такъв глас, много сладък, и този акцент, отчасти испански и отчасти лондонски — мога да я слушам цяла вечност. А осанката й! Държанието й е като на принцеса в дрехи на просякиня. Не мислите ли, че е възхитително дете?

Държах главата си сведена, за да не види как засиях от удоволствие. Притиснах думите като скъп дар към слабичките си гърди: „принцеса в дрехи на просякиня“, „сладък глас“, „възхитителна“.

Младият крал ме върна в истинския свят.

— Но каква роля би могла да играе? Момиче, играещо ролята на момче, което се преструва на момиче. Освен това Светото Писание не позволява едно момиче да се облича като момче — гласът му заглъхна в кашлица, която го разтресе, както мечка разтърсва куче.