Откраднатият куфар (Разкази)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Откраднатият куфар (Разкази)». Краткое содержание книги:
И когато казах да, ми даде знак да го последвам, тръгна към вратата, отвари я, за мое учудване, посочи ми да изляза и отново я затвори след нас.
— Имам поръчение за тебе — рече той и ми даде синьото тефтерче. — Това е бележникът на Велер, ще го вземеш и ще отидеш при родителите му. Там ще кажеш, че питам дали подписът под бележките на Велер наистина е на баща му.
Аз още веднъж се вмъкнах след него в класната стая, взех шапката си от дървената закачалка, пъхнах тефтерчето в джоба си и потеглих.
Беше станало чудо. Посред скучния час на учителя му бе хрумнало да ме изпрати на разходка в хубавата светла утрин. Бях замаян от изненада и щастие, не можех да си пожелая нищо по-хубаво.
Взех на бегом двете чамови стълби със силно изтъркани стъпала, дочух от една съседна стая да отеква монотонният, диктуващ глас на учителя, изхвръкнах през вратата надолу по гладките каменни стъпала и благодарен и щастлив тръгнах бавно в хубавата утрин, която току-що ми изглеждаше тъй изморително дълга и празна. Тук навън тя бе друга, тук не се чувствуваше нищо от скритото напрежение и пустошта, която изсмуква живота от часовете в класната стая и тъй странно ги удължава. Тук подухваше вятър и сенките на облаците бързо прехвръкваха по паважа на широкия пазарен площад, ята гълъби подплашваха и разлайваха кученцата, впрегнати в каруци коне ядяха сено от дървени ясли, занаятчии се трудеха или разговаряха със съседите си през ниските прозорци на работилниците. В малката витрина на железарския магазин още лежеше грубият пистолет с цев от синкава стомана, който струваше две марки и половина и от седмици се набиваше в очите ми. Примамливи и хубави бяха също тъй будката за плодове на госпожа Хас и магазинчето за играчки на господин Йениш, а в съседство от отворения прозорец на работилницата се подаваше белобрадото зачервено лице на медникаря и се състезаваше по блясък и червенина с лъскавия метал на котела, който той очукваше. Този винаги бодър и любопитен стар мъж рядко пропускаше някой покрай прозореца си, без да го заприказва или поне да размени поздрав с него. Заприказва и мен:
— Е, свърши ли вече школото?
И когато му разказах, че имам да изпълнявам поръчение на учителя си, ме посъветва с разбиране:
— Е, какво си се разбързал толкоз, я колко време още има до пладне.
Вслушах се в съвета му и постоях доста на стария мост. Облегнат на парапета, се взирах в лениво течащите води и наблюдавах няколко дребни костура, някъде много на дълбоко, близо до дъното — те уж спяха и не помръдваха, а в действителност незабележимо сменяха местата си. Обърнали бяха устните си надолу, претърсваха дъното и когато от време на време успеех да ги съзра плоски и нормално дълги, различавах по гърбовете им светли и тъмни ивици. Прехвърляйки близкия яз, тихо и ясно шумолеше водата, по-надолу на острова ято патици вдигаха глъчка, от това разстояние и тяхното крякане се носеше меко и монотонно и също като ромона на реката през яза издаваше оня магически звук на вечност, в който човек може да потъне, да се приспи и загърне, както в шума на нощен летен дъжд или на тихо и плътно стелещ се сняг. Стоях и гледах, стоях и слушах, за първи път през тоя ден отново се намирах в оная блажена вечност, когато човек забравя за времето.
Събудиха ме ударите на църковния часовник. Сепнах се, изплашен, че съм загубил много време, спомних си за поръчението. И едва сега това поръчение и всичко, свързано с него, завладя вниманието и съчувствието ми. Без да се бавя повече, се запътих към района на гарата и в съзнанието ми отново изникна нещастното лице на Велер, докато си шепнеше с учителя, онова кривене на очите, приведеният гръб и походката му, с която съвсем бавно, като пребит се върна на чина си.
Че човек невинаги е един и същ, че може да има няколко лица, изражения, няколко начина на поведение не бе нищо ново — отдавна го знаехме по другите и по самите нас. Новото обаче бе това, че тези различия, тази странна и подозрителна смяна на дързост със страх, на радост със скръб не бе чужда и на него, на добрия Велер, с подпухналото от жлезите лице и джобове, пълни с лакомства, един от онези там, отзад на последните два чина, които сякаш никога нямаха школски грижи и се бояха единствено от училищната скука, бяха толкова равнодушни към ученето и толкова скарани с книгите, затова пък далеч по-напред от нас, когато ставаше дума за плодове и хляб, сделки и пари и други работи на възрастните — та те бяха почти като възрастни. Всичко това силно ме безпокоеше, докато мислех за него.
Спомних си за едно кратко и делово изказване на Велер, с което неотдавна ме изненада и направо смути. Бяхме тръгнали към поляната с поточето и сред тълпата другари ние двамата вървяхме известно време заедно. Стиснал под мишница навитата кърпа и плувките, той както обикновено крачеше спокойно, но изведнъж спря за миг, обърна към мене едрото си лице и рече: