Беднякът милионер

Забелязвам, че Салим плаче. Очите му са зачервени и плувнали в сълзи. Не е ял цял ден. Стъклената рамка с формата на сърце, в която имаше снимка на Арман и Урваши и за която беше похарчил почти половината от мизерната си заплата, лежи на земята, строшена на стотици парченца.

— Слушай, Салим, вдетиняваш се. Нищо не можеш да направиш — казвам му аз.

— Само да можех да се срещна с Арман. Искам да го успокоя. Да го хвана за ръка и да му позволя да си поплаче на рамото ми. Казват, че като си поплачеш, ти олеква.

— И как ще помогне това? Урваши няма да се върне при Арман.

Салим внезапно вдига очи.

— Мислиш ли, че мога да поговоря с нея? Може да я убедя да се върне при Арман. Да й кажа, че е било грешка. И колко е тъжен и разкаян.

Поклащам глава. Не искам Салим да преброди цял Мумбай в търсене на Урваши Рандхава.

— Не е хубаво да си пъхаш носа в чуждите работи, нито да превръщаш чуждите проблеми в свои, Салим. Арман Али е зрял човек. Той сам ще се справи с проблемите си.

— Искам поне да му изпратя подарък.

Отива да купи голяма туба лепило „Февикол“ и събира всички парченца от строшената рамка с формата на сърце. Отнема му седмица, за да залепи цялото сърце и да се получи рамка с решетка от преплитащи се черни линии — единствен свидетел за счупването.

— Сега ще го изпратя на Арман — заявява Салим, — в символ, че дори и разбитото сърце може да зарасне.

— С „Февикол“?

— Не, с любов и нежност.

Салим го увива в парче плат и го изпраща на домашния адрес на Арман. Не знам дали е стигнало до звездата. Или е било счупено от пощите, разбито от охраната или изхвърлено от секретарката на Арман. Важното е, че Салим вярва, че то е стигнало до неговия герой и му е помогнало да изцели болката. Че благодарение на него Арман отново е стъпил на краката си и е продължил да прави екшъни, като този сега. Който аз гледам за първи, а Салим — за девети път.