Единствен изход
- Автор: Кларксон Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Единствен изход». Краткое содержание книги:
— Господи, какво хубаво дете!
Сякаш това представляваше някаква прокоба. „Господи — казваха те. И почти винаги добавяха: — Колко е сладка!“, сякаш предричаха тегобата, която един ден хубостта щеше да й наложи.
А тя наистина беше красива. Имаше гъста, копринено черна коса, която обграждаше одухотвореното й личице. Имаше меки, магнетични очи, които изглеждаха огромни, когато ги отвореше широко. Усмивката не слизаше от лицето й. Говореше с онзи бърз, изяждащ края на думите британски акцент, с достатъчно енергия и дързост, която я правеше да изглежда преждевременно развита и по детски чаровна едновременно. Но най-хубавото у нея беше смехът й. Когато се смееше, дори и най-коравосърдечният човек не можеше да не се усмихне. Колкото до Елизабет, тя имаше добро сърце. Беше прекалено малка и невинна, за да усети напъпващата мощ на своята хубост. Поне засега тя си оставаше едно малко дете, което през повечето време се стараеше с цялото си сърце да зарадва мама и татко.
Но напоследък някаква неизразима тъга обгръщаше малкото й сърчице. Нещо не беше наред. Обикновено баща й излизаше и се връщаше в различни часове и по различно време, но напоследък изобщо не се бе прибирал. Отсъствието му смущаваше Елизабет, защото колкото и разумно да звучаха обясненията на майка й, че той е „по работа“, тя усещаше, че нещо не е наред. А и майка й закъсняваше. Все трябваше да урежда някакви неща, които наричаше „ангажименти“. И изглежда, понякога плачеше. Напоследък много пъти дори не чуваше това, което Елизабет й казваше.
Затова сега Елизабет си пееше, мечтаейки нещата да станат както преди, майка й да се върне и да я заведе на училище. Щом чу стъпки в коридора, Елизабет млъкна, скочи от перваза на пода и се обърна да оправи завивките на леглото.
Ани Печек влезе в стаята, носейки чифт гумени галоши, с по едно голямо копче и еластична лента за затягане.
— Хайде, мъничката ми, закъсняваме.
Елизабет скокна и се затича към нея.
— Ще нося ли днес ботите си?
— Да.
Елизабет се зарадва и нейната радост накара Ани да се наведе и да я притисне в скута си. Елизабет нежно обгърна майка си с ръце. Беше толкова хубаво.
— Добре, а сега да побързаме.
— Да, да, маминко.
Прегръдката беше приятна, но не можеше да се сравни с галошите. Елизабет ги грабна от ръцете на майка си и седна на пода, за да ги нахлузи.
Ани се усмихна на дъщеря си. Когато бяха заедно, ставаше очевидно защо Елизабет е толкова красиво дете. Майката представляваше зрелият вариант на малкото момиче. По-изящен, по-елегантен, по-чувствен. Но сега ужасът от смъртта на мъжа й беше лишил Ани Печек от възможността да изглежда толкова ведра и красива, колкото беше обикновено. Тя далеч не можеше да се приспособи към напрежението, потреса и страха, които обсебваха мислите й след загубата. Светът на Ани Печек се разпадаше и тя съвсем не беше сигурна, че е в състояние да го предотврати.
Вниманието на Елизабет бе привлечено от галошите и тя не забеляза как бързо усмивката слезе от лицето на майка й. Ани усети, че лицето й помръква и лявото й око отново играе. Тя потърка слепоочия и се помъчи да прогони мрачните мисли, които я гнетяха. Не беше подходящ моментът да си позволи да има измъчен вид. Джак идваше. Не бяха се виждали от толкова години и тя не можеше да си позволи той да я завари в такова състояние.
Прокара длан по косата си. Все още беше същата, копринено черна, като на дъщеря й. Носеше я дълга почти до раменете и почти непрекъснато прокарваше пръсти през нея, за да я отмахне. Но косата беше едно от най-хубавите неща, които притежаваше, и тя дори не помисляше да я прибира на кок.
Докато гледаше как Елизабет надява втория си галош, Ани опипа с пръсти лицето си и си помисли как ли изглежда Джак след всичките тези години. Намръщи се. Времето бе по-благосклонно към мъжете.
Знаеше, че кожата й е все още мека и чиста, и че лицето й пази някогашната строга и пряма красота. Но в момента не изпитваше особено желание да се погледне в огледалото. Не й се искаше да забележи загубата на онова младежко излъчване или нежните черти, както и стаеното напрежение.
Е, помисли си тя. Дори лицето й да беше загубило от чара на младостта, поне тялото й все още си го биваше. Тя опипа стомаха си и оправи полата по бедрата и таза. На тридесет и осем години, почти метър седемдесет и шест, теглото й беше съвсем същото като в деня, когато за пръв път срещна Джак Девлин. Ако застанеше гола пред него, сигурно щеше да се забележи разликата, но не и когато бе облечена. Отново по лицето й премина усмивка. Но този път различна от онази, която радостта на детето й бе предизвикала. Мъжете бяха толкова предсказуеми. Ани знаеше, че има онова, което всички те искаха. Дълги крака, прекрасни гърди и хубаво задниче. Джак Девлин не беше по-различен. Да, той освен това беше забелязвал грациозната й шия, китките и глезените й. Девлин винаги открито се бе възхищавал на физическата й красота.