Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Но не беше. „Седемнайсет луни“ беше доказателство. Чувах „Шестнайсет луни“ месеци наред преди рождения ден на Лена, предвестник на наближаващите събития. Сега думите се бяха променили отново и се сблъсквах с друго зловещо пророчество. Изборът трябваше да бъде направен, а Лена не го направи. Песните никога не лъжеха. Поне досега не ни бяха подвеждали.
Не исках да мисля за това. Но докато поемах по дългото нанагорнище, което водеше към портите на имението „Рейвънуд“, дори стържещият звук на гумите по чакъла изглежда повтаряше тази истина, от която не можехме да избягаме. Ако ни предстоеше Седемнайсетата луна, значи всичко е било напразно. Смъртта на Макон е била напразна.
Лена все още трябваше да се Призове към Светлината или към Мрака и да предопредели съдбата си завинаги. За чародейците нямаше връщане назад, те не можеха да сменят страните, след като веднъж изберяха къде да застанат. И когато най-накрая тя направеше своя избор, половината й семейство щеше да умре заради това. Светлите или тъмните чародейци, всички до един; проклятието обещаваше само едната страна на рода й да оцелее. Но в семейство, където свободната воля на поколения чародейци беше пренебрегвана и те бяха Призовавани от Светлината или Мрака на шестнайсетия си рожден ден, без да имат никаква възможност да се противопоставят, как се предполагаше Лена да направи такъв избор?
Всичко, което тя искаше през целия си живот, беше да решава сама съдбата си. Сега това беше възможно и изглеждаше като някаква жестока шега на вселената.
Спрях пред портите, изключих двигателя и притворих за миг очи; спомените нахлуха в главата ми: надигащата се паника, виденията, сънищата, песента… Този път обаче Макон нямаше да бъде тук, за да ни помогне с щастливия край. Не беше останал никой, който да ни спаси от проблемите, а новите вече се задаваха на хоризонта.
17.IV
Лимони и пепел
Когато паркирах пред „Рейвънуд“, Лена седеше на прогнилата веранда и чакаше. Беше облечена в стара, плътно закопчана до горе риза, с дънки и носеше протритите си кецове „Чък Тейлърс“. За миг ми се стори, че времето се е върнало назад, три месеца по-рано, и днес е просто поредният обикновен ден в Гатлин. Но освен това тя носеше една от старите раирани жилетки на Макон и нищо не беше същото. Сега, след като Макон го нямаше, нещо в „Рейвънуд“ изглеждаше просто… погрешно. Както да отидеш в Окръжната библиотека на Гатлин, когато Мариан, единствената библиотекарка, не е там, или ДАР без най-важната си дъщеря на Американската революция, мисис Линкълн. Или кабинетът на родителите ми без мама.
„Рейвънуд“ изглеждаше все по-зле всеки път, когато идвах. Гледах арките, образувани от клоните на плачещите върби, и ми беше трудно да повярвам, че е възможно състоянието на градината да се влоши толкова бързо. Купища цветя като тези, които, когато бях малък, Ама упорито ме учеше да садя, се бореха да си намерят място в сухата земя. Под магнолиите стръковете зюмбюл се бяха преплели с хибискуса и навсякъде се виждаха незабравки, сякаш самата градина скърбеше, потънала в траур.
Което беше напълно възможно. Имението „Рейвънуд“ винаги беше имало собствен характер, собствена воля. Защо градината да е различна? Силната скръб на Лена определено не помагаше. Къщата отразяваше като огледало нейните настроения по същия начин, както го беше правила за Макон.
Преди да почине, той завеща „Рейвънуд“ на Лена и понякога се питах дали нямаше да бъде по-добре да не го беше правил. От ден на ден къщата изглеждаше все по-ужасно и неприветливо. Всеки път, когато изкачвах хълма, се хващах, че затаявам дъх в очакване и на най-малкия признак на живот, на нещо ново, нещо разцъфтяло.
Всеки път, когато стигах върха, всичко, което виждах, бяха само още и още голи клони.
Лена влезе във волвото и веднага започна да се оплаква:
— Не искам да ходя.
— Никой не иска да ходи на училище.
— Знаеш какво имам предвид. Онова място е ужасно. Предпочитам да остана тук и да уча латински цял ден.
Определено нямаше да бъде лесно. Как можех да я убедя да отиде някъде, където и аз не исках да ходя? Гимназията беше отврат. Универсална истина е, а който е казал, че това са най-хубавите години от живота ни, сигурно е бил пиян или е халюцинирал. Реших, че реверсивната психология е единственият ми шанс.