Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
Когато лавкаджийката престана да говори, жената прошепна:
— Нашата съседка се казваше Мари-Жан, а нашата слугиня се казваше Мари-Клод.
В това време сержантът Радуб мъмреше гренадира:
— Да мълчиш. Ти изплаши госпожата. Не се ругае пред дами.
— Защото все пак е възмутително за разбиранията на един честен човек — възрази гренадирът, — когато вижда чудаци, чийто тъст е осакатен от господаря, чийто дядо е каторжник заради кюрето, а баща им е обесен от краля, пък самите те се бият в името на един малък благородник, бунтуват се и се оставят да бъдат смазани заради господаря, кюрето и краля!
Сержантът извика:
— Мълчание в редиците!
— Мълчим, сержанте — подзе гренадирът, — но все пак е неприятно, че една красива жена като тази е изложена на опасност заради хубавите очи на някакъв поп.
— Гренадире — каза сержантът, — ние не сме тук в клуба на секцията „Пик“. Без словоизлияния.
И като се обърна към жената:
— А твоят съпруг, госпожо? Какво прави? Какво стана с него?
— Стана на нищо, тъй като го убиха.
— Къде?
— На плета.
— Кога?
— Преди три дни.
— Кой?
— Не зная.
— Как да не знаеш кой е убил мъжа ти?
— Не.
— Някой от сините? Някой от белите?
— С куршум от пушка.
— Преди три дни ли?
— Да.
— Откъм коя страна?
— Откъм Ерне. Мъжът ми падна. Това е.
— И откакто мъжът ти е мъртъв, ти какво правиш?
— Водя децата си.
— Къде ги водиш?
— Пред себе си.
— Къде спиш?
— На земята.
— Какво ядеш?
— Нищо.
Сержантът направи такава военна гримаса, при която мустаците се опират в носа.
— Нищо?
— Искам да кажа трънки, къпини, останали от миналата година, сухи боровинки, папратови ластари.
— Да. С други думи нищо.
По-голямото момче, което сякаш разбра, каза: „Гладен съм“.
Сержантът извади от джоба си парче хляб от своя запас и го подаде на майката. Майката разчупи хляба на две и даде по парче на децата. Малките захапаха лакомо.
— Тя не остави за себе си — изръмжа сержантът.
— Защото не е гладна — каза един войник.
— Защото е майка — каза сержантът.
Децата спряха да ядат.
— Да пия — каза едното.
— Да пия — каза другото.
— Няма ли извор в тази дяволска гора? — каза сержантът.
Лавкаджийката взе бакъреното канче, което висеше на колана й до звънчето, завъртя кранчето на бидона, който носеше през рамо, наля няколко капки в канчето и го поднесе до устните на децата.
Първото пи и направи гримаса.
Второто пи и плю.
— И все пак е хубаво — каза лавкаджийката.
— От скоросмъртницата ли е? — попита сержантът.
— Да, и то от най-хубавата. Ама тия са селяни.
И тя избърса канчето си.
Сержантът подзе:
— И така значи, госпожо, спасяваш се.
— Налага се.
— През поля и гори, сякаш някой те гони?
— Тичам с всички сили, после крача и после падам.
— Бедната жена! — каза лавкаджийката.
— Хората се бият — измънка жената. — Навсякъде съм заобиколена от пушечна стрелба. Не зная кой какво иска. Убиха мъжа ми. Само това разбрах.
Сержантът звънко удари в земята приклада на пушката си и извика:
— Колко е глупава тая война, каква магария!
Жената продължи:
— Миналата нощ ние спахме в хралупа.
— И четиримата?
— И четиримата.
— Спали сте?
— Спахме.
— Значи — каза сержантът, — спали са прави.
И се обърна към войниците:
— Другари, кухото стъбло на едно старо, дебело, мъртво дърво, в което човек може да се вмъкне като в ножница, тия диваци наричат хралупа. Какво друго може да се очаква от тях? Те не са парижани.