Остатъкът от деня
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Но това беше сутринта. Тази вечер се намирам удобно настанен в приятен пансион, закътан в уличка недалеч от центъра на Солсбъри. Хотелчето е сравнително скромно, ала много чисто и напълно достатъчно за нуждите ми. Собственичката, около четирийсетгодишна жена, очевидно ме смята за доста важен клиент заради форда на мистър Фарадей и скъпия ми костюм. Следобед — пристигнах в Солсбъри към три и половина, — когато се записвах в книгата и в графата „адрес“ попълних „Дарлингтън Хол“, забелязах как жената ме изгледа с трепет. Сигурно ме мислеше за някой господар, свикнал да отсяда в „Риц“ или „Дорчестър“, и реши, че възмутено ще напусна пансиона й, след като ми покаже с какво разполага. Каза ми, че има свободна двойна стая отпред, но с удоволствие ще ми я даде на цената на единична.
После ме заведе в стаята, където в този час от деня слънцето приятно осветяваше флоралните мотиви на тапетите. Имаше двойно легло и два широки прозореца с изглед към улицата. Когато попитах къде е банята, жената ми посочи вратата срещу мен, ала смутено обясни, че топла вода ще има чак след вечеря. Помолих я да ми донесе чай и щом излезе, разгледах стаята по-подробно. Леглата бяха идеално чисти и добре оправени. Умивалникът в ъгъла също блестеше от чистота. През прозореца се виждаше отсрещната страна на улицата. Имаше фурна с голямо разнообразие от печива, аптека и бръснарница. Още по-нататък забелязах как уличката се изкатерва върху едно гърбаво мостче и продължава към покрайнините. Освежих лицето и ръцете си със студена вода и седнах на стола с твърда облегалка край прозореца да изчакам чая си.
Предполагам, че вече минаваше четири часът, когато излязох от пансиона и тръгнах да се поразходя. Широките улици създават усещането за много въздух и простор, така че с удоволствие прекарах няколко часа под меките слънчеви лъчи. Освен това установих, че Солсбъри притежава изключителна атмосфера, и се улових, че отново и отново минавам покрай редиците от стари къщи с дървени фасади и по извитото каменно мостче, прехвърлящо един от многобройните потоци, течащи през града. Естествено, не пропуснах да посетя и известната катедрала, толкова възхвалявана в томчето на мисис Саймънс. Нямах никакъв проблем да открия тази величествена сграда, тъй като забележителната й кула се виждаше от всяка точка на Солсбъри. Дори като се прибирах към пансиона, няколко пъти се извърнах назад и погледът ми винаги попадаше на кулата и залязващото зад нея слънце.
И все пак сега, докато ме обгръща тишината на стаята, установявам, че онова, което трайно остана в мислите ми след моя първи ден, не е катедралата на Солсбъри, нито някое от очарователните кътчета на града, а величествената гледка на безкрайните разлюлени английски поля, които видях сутринта от хълма. Убеден съм, че други страни сигурно притежават далеч по-внушителна природа. Дори съм срещал в енциклопедиите и в „Нешънъл Джеографик“ фотографии, правени в различни точки на земното кълбо, от които направо ти спира дъхът; зашеметяващи каньони и водопади, сурови, островърхи планини. Разбира се, никога не съм имал щастието лично да посетя тези места, но въпреки всичко ще рискувам да споделя мнението си: английският пейзаж в най-добрата му форма — такъв, какъвто го видях тази сутрин — притежава едно качество, което пейзажите на други страни, колкото и да са ефектно драматични, определено не притежават. Това е качество, което, сигурен съм, всеки обективен наблюдател ще определи като най-дълбоко затрогващото в света и което най-добре бих охарактеризирал с думата „величие“. Защото истина е, че когато стоях на онзи хълм сутринта и наблюдавах тази земя, съвсем определено усетих, че ме обзема рядкото, но неповторимо чувство — чувството, че пред мен има нещо велико. Наричаме страната си Великобритания и сигурно ще се намерят и такива, които ще го сметнат за нескромно. Аз обаче се осмелявам да твърдя, че единствено нашият пейзаж оправдава употребата на подобно приповдигнато прилагателно.
И все пак какво точно е това „величие“? Къде се намира, или в какво се изразява? Съзнавам, че е необходима далеч по-мъдра глава от моята, за да отговори на този въпрос, но ако трябва да рискувам, бих казал, че точно липсата на очевиден драматизъм или пищност отличава красотата на нашата страна от другите. Нейни постоянни качества са спокойствието и усещането за сдържаност. И сякаш земята съзнава собствената си красота и величие и не чувства нужда да парадира с тях. В сравнение подобни природни гледки в Африка или Америка, макар и несъмнено много внушителни, не могат да не поразят обективния наблюдател като по-посредствени тъкмо поради непристойната им демонстративност.