Аз още броя дните
- Автор: Бърдаров Георги
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-282-071-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз още броя дните». Краткое содержание книги:
Пред училището имаше спрели десетки автомобили и на всяка втора или трета застава се падаше по едно лъскаво модерно западно возило — всички бащи се бяха погрижили за специалния ден. Ала техният кадилак очаквано обра най-много възхитени погледи и овации. А когато Давор отвори вратата и изведе принцесата си, за всички стана ясно кои ще са звездите на бала.
Направиха си много снимки за спомен — с класната, с другите учители. От тях струеше лекота. Мислеха, че всичко най-хубаво им предстои, мислеха, че сега започва истинският живот. Никой не знаеше къде ще бъдат след пет години, а още по-малко пък можеха да знаят тогава, че мнозина от тях след пет години нямаше да са вече между живите.
Празнуваха в най-модерния за времето си ресторант — „Яворите“. Бяха осигурили участието на звездата Неда Украден. Тя започна с култовата „Шуми, шуми, яворе“, откъдето идваше и името на заведението. Всички седяха на една маса и пееха с Неда, преметнали ръце през раменете на съседа. Алкохолът наля сила и безразсъдство в момчетата и заголи гърбовете, гърдите и краката на момичетата. Неда повтаряше ли, повтаряше: Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja! — а когато тя си тръгна, окупираха дансинга и до края на вечерта редуваха „Сребърни криле“, „Модърн толкинг“, „Металика“, WASP, Си Си Кеч и Сандра. Пиха, пяха и танцуваха с лекотата и невинността на своята младост.
Половината от онези усмихнати, щастливи и влюбени в живота момчета и момичета вече ги нямаше. Преди няколко седмици Давор мина покрай училището. Почти нищо не бе останало от него, откакто го улучи снаряд. Влезе, поразходи се из празните стаи и коридори, изпика се в тоалетната, в която се бе облекчавал години наред. После отиде и в класната си стая на четвъртия етаж, последната врата преди фоайето. Черната дъска, от която изпитваше такъв страх и отвращение, висеше само върху един пирон. Всъщност половината от стаята я нямаше вече: беше пропаднала в небитието, където бе изчезнала и цялата Югославия.
„Даворе, Даворе, ела бързо, моля те, Даворе“ — чу той уплашения глас на Айда откъм банята.
„Идвам“ — викна и скочи.
Изтича през коридора и отвори вратата на банята. Онова, което видя там, го удари в стомаха: слабичката Вая правеше отчаяни опити да си пръсне главата в чугунената мивка, а Самира и Айда едва я удържаха.
Давор грабна закачения зад вратата халат, метна го върху Вая и я грабна в прегръдките си. Дори и в здравите му ръце Вая продължаваше да се мята. Той я вдигна, а тя риташе с босите си крака и се опитваше да се добере до мивката.
„Бързо намерете нещо успокоително“ — кресна Давор и отнесе Вая в спалнята.
Самира дотича с блистер „Валидол“. Давор продължаваше да се бори с Вая и внезапно каза:
„По-добре донеси ракията.“
„Сигурен ли си?“ — рече изненадана Айда.
„Абсолютно е прав“ — потвърди обаче Самира.
Самира донесе еднолитрова бутилка от олио с домашна ракия. Давор с мъка наля няколко капки през стиснатите зъби на Вая, а после тя сама издърпа бутилката от ръцете му и започна да пие на големи глътки. Ракията я замая и тя се отпусна в ръцете му.
Давор срещна Вая отново година по-късно. Не беше я виждал от онзи следобед. Имаше работа в „Каранско“, някога промишлената зона на Сараево. Едва я позна, и то само защото тя го повика по име. Нямаше нищо общо с онова красиво крехко момиче. Носеше пластове грим, къса пола, смърдеше на цигари и тежък парфюм. Беше чул, че проституира и се дрогира.
„Добре ли е Айда?“ — попита го тя.
„Да“ — отвърна Давор.
„Не ѝ казвай, че си ме видял. Заклевам те да не ѝ казваш, чуваш ли?“
„Няма да ѝ кажа, не се безпокой.“
„Но довечера, като я целуваш, целуни я веднъж и от мен.“
Повече не я видя.
Давор изпи две ракии с баща си и се върна при Айда. Видя зачервените ѝ очи и я прегърна, а тя се сгуши в него. На Давор му се искаше този миг да не свършва никога. Кой знае защо, може би от топлината на тялото ѝ или заради аромата на косата ѝ, се сети за един от най-хубавите си детски спомени — зимната олимпиада в Сараево през осемдесет и четвърта.
Снегът тогава не спря да вали няколко дни и покри града, в който обаче всичко дишаше, кипеше, вълнуваше се. Цяла Югославия живееше с мисълта за игрите. Първата зимна олимпиада в Източния блок. Сараево беше неузнаваемо. Бяха хвърлени много сили и пари всичко да бъде организирано перфектно. Подготовката продължи няколко месеца. Излъскаха улиците, измиха прозорците и фасадите, напълниха магазините с дефицитни стоки. На всеки ъгъл стояха униформени, забелязваха се и военни — властта се плашеше от провокации. Но за децата нямаше по-вълнуващо събитие. Все пак щяха да гледат истинска олимпиада на живо, пред очите им, в техния град. Още повече че ги пуснаха във ваканция по време на състезанията.