Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Той се завърта и се отдалечава от мен.
— Сам не е мъртъв! — Гневът се надига в мен и ми дава такава сила, каквато не съм имал от дълго време. — И сънят беше истински. Сетракус Ра го измъчваше! Гледах как кожата му цвърти от врящата течност, която капеше върху него! Не мога просто да седя и да оставя всичко това да продължава.
Той отново се хили, но този път без сарказъм. Не съвсем успокоително, но определено по-любезно.
— Слушай, Четири. Толкова си отпаднал, че дори и на едно място не можеш да тичаш, камо ли да се биеш с най-силното същество в галактиката. Знам, че звучи безсърдечно, братле, но Сам е човек. Няма как да ги спасиш всичките, затова просто спри да хабиш силите и енергията си. Не е като да имаш неограничени запаси от тях.
Луменът в дланите ми започва да се съживява. Сега вече мога да го контролирам, това е голям напредък. Надявам се, че светлината е знак, че въздействието на синьото силово поле отслабва.
— Чуй ме, Сам е най-добрият ми приятел. Разбери го най-после и запази мнението си за моята енергия за себе си, ясно ли е?
— Не, ти ме чуй — отвръща Девет с равен глас. — Сега не е време за игрички. Ние сме във война, човече: война. Не можеш да действаш под силата на чувствата си към Сам, ако това застрашава другите. Няма да позволя да се срещнеш със Сетракус Ра и да изоставиш останалите само заради Сам. Ще изчакаме, докато се почувстваш добре, когато и да е това, по дяволите, и тогава ще се срещнем с другите, и ще тренираме, докато станем готови. Ако не ти харесва, ще трябва да се биеш с мен, за да си тръгнеш оттук. И да си наясно, аз съм готов да се бия, много съм готов. Схватката с теб ще ми бъде вместо тренировка.
Той вдига ръка и се прицелва в нещо през дърветата. Секунда по-късно се чува скимтене.
— Уцелих. — Девет се усмихва, явно горд със своите телекинетични ловни умения.
Аз го следвам, но каквото и да стане, няма да се откажа.
— Има ли някого, за когото би се жертвал? Някого, за когото би рискувал живота си, за да му помогнеш?
— Аз рискувам живота си, за да помогна на Лориен — казва Девет и ме фиксира с поглед, който ме кара да се заслушам. — Бих умрял за Лориен и за всеки, който е лориенец. И ако умра, а това е едно голямо „ако“, смятам да го направя с две могадориански глави, смачкани между ръцете ми, и още една под крака ми. Все още нямам желание да усетя как твоят белег прогаря крака ми, така че узрявай, престани да бъдеш толкова наивен и спри да мислиш само за себе си.
Думите му ме жегват силно. Знам, че Анри щеше да се съгласи с него, но няма да изоставя отново Сам. Не знам дали от арогантността на Девет или от натрапчивостта на съня, но съзнанието ми е ясно и силно за пръв път от много дни насам.
— Сам ми е спасявал задника неведнъж, а баща му беше дошъл да ни посрещне, когато корабът ни кацна на Земята. Може и да е умрял заради нас, за Лориен. Трябва да дойдеш с мен в пещерата, дължиш им го и на двамата. Още днес.
— Забрави!
Пристъпвам към него и Девет изобщо не се поколебава. Сграбчва ме и ме хвърля към едно дърво. Аз се изправям на крака и понечвам да се втурна към него, когато зад нас се дочува пращене на клони. Девет се обръща по посока на шума. Аз заставам до дървото и леко активирам лумена на дланите си, за да съм готов да заслепя всеки, който ми се изпречи. Надявам се, че добре съм преценил каква част от силата ми се е възвърнала.
Девет поглежда над мен и прошепва:
— Извинявай за дървото. Да отидем да видим какво или кой ни следи и да го убием, преди да убият нас.
Кимвам и пристъпвам напред. Шумът идва откъм полянка с няколко бора, чиито гъсти иглички предоставят чудесно укритие. Ако зависеше от мен, щях да изчакам и да видя кой или какво ще излезе оттам, но не и Девет. Той върви и се подсмихва някак особено, докато се придвижваме към боровете, готови да унищожим всичко, което може да изскочи оттам. Дърветата отново прошумоляват и едно от долните клончета се раздвижва. Но това, което се показва, не е могадорианско оръжие или блестящ меч, а малко черно носле на кафяво-бял бигъл.
— Бърни Косар — въздъхвам с облекчение. — Радвам се да те видя, приятелче.
Той изприпква до мен, а аз се навеждам и го потупвам по главата. Това е единственото същество, което е с мен от самото начало. Бърни Косар ми казва, че е щастлив да ме види отново на крака.
— Е, май достатъчно се помотахме, а? — казва Девет.