Птича песен
- Автор: Фолкс Себастиан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент прес
- ISBN: 978-954-641-026-9
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Птича песен». Краткое содержание книги:
„Хипнотична история за любовта и войната.“ — „Сънди Експрес“
„Амбициозна, необикновена, затрогваща, отнемаща съня книга. «Птича песен» не е съвършен роман, а просто велик роман.“ „Нюйоркър“
— … естествена последица от производство с толкова много отделни процеси — каза Азер.
— Е, и аз бих искал боядисването да става тук — отвърна Меро, — но както знаете…
Нямаше как да е сигурен на колко години беше тя, но имаше нещо в уязвимостта на кожата й, когато я видя да настръхва от течението, влязло през отворения прозорец от градината. И най-вече имаше нещо в нетърпението, което забеляза у нея, когато извърна глава, за да скрие погледа си.
— … няма ли да се съгласите, мосю Рейсфорд?
— Разбира се.
— Не и ако трябва да инвестираме в по-големи помещения — отвърна Меро.
Аз съм полудял, помисли си Стивън и потисна желанието си да се разсмее; трябва да съм ненормален, за да седя в този горещ стъклен офис, да гледам лицето на този мъж, говорещ за работата на стотици хора, да му се усмихвам с разбиране, а в същото време да си мисля за неща, които не мога да призная дори пред себе си…
— Няма да обсъждам това повече в присъствието на този младеж — каза Меро. — Извинете, мосю. — Той се изправи и кимна официално на Стивън. — Нищо лично.
— Разбира се — отвърна Стивън и също стана. — Нищо лично.
Кодовата дума, с която Стивън наричаше мадам Азер в дневника си, беше „пулс“. Струваше му се достатъчно неразбираема и в същото време загатваща за подозренията му, че я движи ритъм, различен от този в кръвта на съпруга й. Освен това тя препращаше и към един необикновен аспект на физическото й присъствие. Никой не би могъл да изглежда по-естествено в нейните рокли и в целия й тоалет от самата мадам Азер. Тя прекарваше много време в къпане и преобличане; когато се разминаваха по коридорите, около нея се носеше лек аромат на розов сапун или парфюм. Дрехите й бяха по-модерни от тези на другите жени в града, но в същото време разкриваха много по-малко. Държеше се скромно; сядаше на столовете с плътно прибрани крака и под диплите на полата й коленете й сигурно се докосваха. Когато ставаше, не се подпираше с ръце, а съвсем леко и грациозно се издигаше нагоре. Бледите й китки сякаш не докосваха приборите, когато се хранеше на семейната маса, а устата й не оставяше никакви следи по чашата с вино. Веднъж Стивън забеляза как долната й устна за кратко се залепи за стъклото, но въпреки това повърхността остана чиста и блестяща. Тя го улови, че се взира в чашата й.
Но въпреки официалното й отношение към него и педантично изисканите й маниери, Стивън усещаше у нея някаква стихия, заради която я беше нарекъл „пулс“. Беше невъзможно да се каже чрез кое сетиво беше добил това впечатление, но някак си — може би само по русите косъмчета на бледата й гола ръка или по кръвта, която бе видял да нахлува под луничките на скулите й — той бе почувствал у нея по-интензивен физически живот от онзи, който тя живееше в спокойния и сковаващ дом на съпруга си с неговите овални дръжки от лъскав порцелан на вратите и прилежно наредения паркет по подовете.
Седмица по-късно Азер предложи на Меро да заведе Стивън да обядва с работниците в тяхната трапезария в задната част на фабриката. Там имаше две-три дълги маси, на които им позволяваха да ядат храната, която си бяха донесли или пък си бяха купили от готвачката с бяло боне и липсващи зъби. На третия ден насред общия разговор Стивън внезапно се изправи и каза:
— Извинете ме — и излезе от помещението.
Един възрастен мъж на име Жак Боне го последва навън и го намери облегнат на стената на фабриката. Сложи приятелска ръка на рамото му и го попита дали е добре.
Лицето на младежа беше бледо и по слепоочията му се стичаха вадички пот.
— Да, нищо ми няма — отвърна той.
— Какво става? Да не ви прилоша?
— Сигурно е от горещината. Ще се оправя. — Извади носната си кърпа и избърса лицето си.
— Защо не влезете да си довършите обяда? — попита Боне. — Старицата май е сготвила добре заека.
— Не! — Стивън трепереше. — Няма да вляза. Съжалявам. — Измъкна се от бащинската ръка на Боне и тръгна с бързи стъпки към града. — Кажете на Азер, че ще се върна по-късно — извика той през рамо.
На следващия ден на вечеря Азер го попита дали се е оправил.
— Да, благодаря — отвърна Стивън. — Нищо ми нямаше. Просто ми призля за момент.
— Призля ви? Май имате проблем с кръвообращението.