Остриетата на Кардинала
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Остриетата на Кардинала». Краткое содержание книги:
Блед, задъхан и плувнал в пот, Брево се хвана за рамото.
— Добре — рече той. — Вие спечелихте. Ще ви платя.
— Боя се, господине, че голото обещание не е достатъчно. Платете ми сега.
— Господине! Давам ви честната си дума!
— Веднъж вече обещахте, а вижте докъде стигнахме…
Марсиак протегна още малко ръката си и острието се приближи до гърлото на маркиза. Аристократите от свитата на Брево настръхнаха. Един от тях дори започна да изважда рапирата си, а обезпокоеният Д’Орван се приготви да окаже помощ на приятеля си, ако стане необходимо.
Известно време нещата изглеждаха неясни, но след това маркизът свали пръстена от ръката си и го подаде на Марсиак.
— Квит ли сме?
Мъжът взе бижуто и се възхити от камъка му.
— Да — каза той, преди да прибере оръжието си в ножницата.
— Проклет гасконец!
— И аз много ви ценя, господине. За мен ще е удоволствие да чакам нови срещи.
И като се обърна към Д’Орван, добави:
— Великолепен ден, нали?
5.
В малка стаичка, за която само тя имаше ключ, много младата, много руса и много красива виконтеса Дьо Маликорн свали тъканта от черна коприна, покриваща овалното огледало, пред което седна. Помещението тънеше в полумрак, само две свещи горяха отляво и отдясно на огледалото.
Тихо, с притворени клепачи, виконтесата произнесе няколко думи на древния език на Прастарите дракони и на магията. Повърхността на скъпото сребърно огледало се размъти, раздвижи се като слой живак, разлюлян от дълбоки сътресения, а след това се вцепени. Появи се глава на дракон — кървавочервени люспи, черни и блестящи очи, костелив и блед гребен, стърчащи зъби. Тя сякаш изникна от омагьосаното огледало, но леко полупрозрачна; всъщност беше илюзия.
— Поздрави, сестро.
— Поздрави, братко.
Някой, на хиляди левги разстояние, беше отговорил на повика на виконтесата. Където и да се намираше, имаше човешка физиономия. Но огледалото не лъжеше: образите, които възпроизвеждаше, бяха точно копие на истинската природа на тези, които го използваха, така че красивата млада жена също имаше драконово лице за събеседника си. Нито единият от двамата не беше Прастар дракон, те бяха техни наследници. Във вените им течеше кръвта на раса, която еволюира в течение на векове и хилядолетия, за да изостави „върховната драконова форма“ и да се слее с хората. Тази раса беше не по-малко страшна.
— Вашият напредък ни вълнува, сестро.
— Кого вълнува?
— Най-вече мен. Но също така и други, които, противно на мен, не са особено благоразположени към вас. Вие се съобразявате само със съюзниците ни в Черния нокът.
— Мислех си, че организацията се радва на моя толкова близък успех. Успех, който ще бъде също и преди всичко неин.
— Тук, в Испания, някои от нашите братя ревнуват от успеха ви. Вие ще се наложите там, където много от тях се провалиха…
— Не трябва ли да упрекват себе си, вместо да ми пречат?
Драконът в огледалото като че ли се усмихна.
— Хайде, сестро. Не бъдете толкова наивна…
— Не съм.
— Евентуалният провал никога няма да ви бъде простен.
— Аз няма да се проваля!
— Под претекст, че искат да бъдат сигурни, ръководители на Великата ложа решиха да прикрепят към вас един от висшите посветени. Някой си Савелда. Познавате ли го?
— Достатъчно, за да отгатна, че мисията му е не толкова да ми помогне, колкото да следи за възможните ми грешки. Така че, ако не успея, противниците ми ще бъдат по-добре въоръжени, за да ме обсипят с обвинения…
— Значи знаете какво да очаквате. Савелда вече е на път и скоро ще ви се представи. Двойственото му отношение към вас е несъмнено, но мъжът е способен и има сърце да защитава интересите на Черния нокът. Той ще се занимава с политиката. Използвайте го напълно съзнателно.
— Добре.
Воал покри повърхността на огледалото и докато виконтесата направи едно волево усилие, главата на призрачния дракон започна да се губи.