Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Персей“
- ISBN: 978-954-9420-72-2
- Переводчик: Румен Руменов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Кралство в края на пътя». Краткое содержание книги:
Рицарят тамплиер носи от Йерусалим знания и култура, които са предвестник на едно ново време за Европа. Но той усеща, че дебне война — въпрос на време е вражески род да поиска да си възвърна трона с помощта на съюзници отвън. Използвайки военния си опит и знания, Арн трябва да създаде и обучи армия, готова да се изправи срещу тях. И да положи основите на едно обединено кралство.
Но този път Арн се помоли на Дева Мария да го напътства и съветва в това, което той можеше и щеше да направи с цялата тази сила, която водеше вкъщи, да не пропадне и да се превърне в алчен човек, да не бъде изкушен от самочувствието, че е воин, който умее повече от сънародниците си, да не отидат напразно всичкото това злато и цялото това знание, които притежаваше в момента.
И в този момент, за първи път, Дева Мария отговори на молещия се Арн така, че той можеше да чуе гласа й в себе си и да я види в светлината, която проблесна ослепително в лицето му от един от малките, високи прозорци на дървената църква. Това не беше чудо, защото много хора можеха да свидетелстват за получен отговор на молитви. Но на Арн му се случваше за първи път и той вече знаеше със сигурност какво трябва да направи, защото Дева Мария сама му беше казала.
Имаше само още две почивки по пътя от църквата на Форшхем нагоре към крепостта Арнес. По средата на пътя групата спря за кратка почивка, защото беше дошло време за молитвата на мюсюлманите. Християните пък легнаха да спят.
Арн от своя страна излезе на една горска поляна и остави Божията светлина да струи през крехките, светлозелени букови листа върху покритото му с белези лице. За първи път през дългото си пътуване почувства душевен покой, защото най-накрая беше разбрал с каква цел Господ бе запазил живота му толкова дълго.
Това беше най-важното, решаващото. Точно в този момент той не позволи на следващото най-важно нещо да го разсейва.
Преди известно време из Западна Готаланд се носеше странен слух. Някакъв внушителен чужд кораб бил забелязан първо край Льодьосе по река Гота и после чак горе при Тролския водопад. Мъже от чужди страни се опитвали да издърпат кораба нагоре по водопада с помощта на много волове и наети впрегатни животни. Но накрая били принудени да се откажат и да се спуснат надолу по реката до пазара в Льодьосе.
Никой не можеше да разбере смисъла в това да се опитваш да изтеглиш подобен кораб в езерото Венерн. Част от норвежките стражи в крепостта Арнес смятаха, че корабът със сигурност е имал работа в норвежката част на Венерн, че кралят на Норвегия Свере неведнъж е предприемал най-необичайни военни ходове, като е пристигал на кораб там, където никой не би очаквал. Но понастоящем в Норвегия не се водеше война, макар и да не цареше пълен мир.
Също така никой не можеше да каже със сигурност, че това е боен кораб, защото слухът твърдеше, че големите, наклонени платна на кораба носели знака на червен кръст, който бил толкова голям, че човек можел да го види отдалече, преди да е видял нещо друго. Никой кораб от Севера не носеше такъв знак, това поне беше сигурно.
Няколко дни хората наблюдаваха спокойните, затоплени от лятното слънце води на Венерн от високата кула в Арнес, чак докато не настъпи тридневната буря. Но през цялото време не се появи никакъв кораб и тъй като в Западна Готаланд царуваше мир, скоро всички се върнаха към обичайните си занимания и закъснялото засаждане на ряпа.
Един мъж впрочем не се умори да седи горе на кулата и да измъчва сълзящите си старчески очи с това да наблюдава проблясващата на слънцето водна повърхност. Това беше господарят на Арнес, който щеше да бъде такъв до живот, Магнус Фолкесон. Преди три лета той беше получил удар и оттогава не можеше да говори разбираемо и лявата му страна беше парализирана от лицето до пръстите на краката. Той си живееше горе в кулата с няколко слуги, сякаш се срамуваше да се покаже сред хората. Или може би защото на най-големия му син Ескил не му се нравеше да гледа как на баща му се присмиват зад гърба. Въпреки всичко старецът седеше горе всеки ден така, че всички в Арнес да могат да го видят. Вятърът скубеше сплъстените му, бели коси, но търпението му изглеждаше безкрайно. Честно казано, хората ги беше малко срам от това, което старецът си мислеше, че вижда там горе.
Всички, които му се подиграваха, щяха да съжаляват за присмехулството си. Господарят Магнус беше получил вест. Оказа се, че е дочакал чудо, пратено от Дева Мария. Именно той, от високото си място с широка гледка пръв видя какво се случва.
Трима слуги дотичаха по все още мокрия и кален път, водещ от Форшхем до Арнес. Те викаха силно и жестикулираха. Всеки от тримата гореше от нетърпение да стигне пръв, защото беднякът, който донесеше важни новини, щеше да получи сребърна монета.