Падение и подем
- Автор: Бардуго Лий
- Серия: Гриша #3
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712947
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Падение и подем». Краткое содержание книги:
Алина ще трябва да създаде нови съюзи и да преглътне стари вражди. Но докато разкрива тайните на Тъмнейший, тя ще повдигне и булото на минало, което завинаги ще промени представата й за тяхната връзка и за силата, която самата тя притежава.
„История, несравнима с нищо, което досега съм чела.“
– Вероника Рот
„Невероятен микс от приключение, романтика и фентъзи“
– Рик Риърдън
Вероятността да открием и хванем жар-птица и без това беше доста съмнителна. Ами ако тя изобщо не съществуваше? Ами ако отново се изправех лице в лице с Тъмнейший, без да съм я намерила? Самата мисъл за това беше толкова ужасяваща, че просто я отхвърлих.
Насилих се да отгърна нова страница. Единственият начин да следя хода на времето беше часовникът на Давид. Нямах представа къде го е намерил, как го е накарал да заработи и дали изобщо часът, който показваше, има нещо общо с денонощието на повърхността на земята, но въпреки това бях забила поглед в циферблата и ми се щеше голямата стрелка да се движи по-бързо.
Свещениците стражи идваха и си отиваха, зорко бдящи или пък седнали приведени над древните текстове. От тях се очакваше да тълкуват ръкописите и да изучават светите писания, но аз се съмнявах, че това е главната им задача. Шпионската мрежа на Аппарат бе оплела цяла Равка, а тези мъже считаха за свой дълг и призвание да я поддържат, да дешифрират получените послания, да събират сведения и да градят култа към новата светица. Нямаше как да не ги сравня с моите Солдат Сол – повечето млади и неграмотни, държани далеч от древните тайни, които тези мъже охраняваха.
Когато вече не можех да издържам брътвежите на Морозов, взех да се въртя на стола, опитвайки да разкърша схванатия си гръб. После измъкнах от купчината стар сборник с най-често използваните в богослужението молитви, в който се оказа и една различна версия за мъченичеството на свети Илия.
В нея светецът беше зидар, а съседското момче бе смазано от кон – това беше вече нещо ново. Обикновено се разправяше, че детето било посечено от острие на плуг. Но иначе историята завършваше по обичайния начин: Илия изтръгнал момчето от ноктите на смъртта, а в отплата за направеното от него селяните го хвърлили в реката, окован в железни вериги. Според едни легенди той не потънал, а продължил да се носи по водата чак до морето. Авторите на други се кълняха, че ден по-късно тялото му изплувало по-надолу по брега, съвършено съхранено и ухаещо на рози. Знаех всичките наизуст, но никоя от тях не споменаваше и думичка за жар-птица, нито намекваше, че Два Столба може да е мястото, откъдето трябва да започне търсенето.
Цялата ни надежда да открием жар-птица се опираше на една стара илюстрация: окованият свети Илия, заобиколен от елен, морски бич и жар-птица. Далече зад него се виждаше планина, към която водеше път, минаващ под арка. Арката отдавна беше разрушена, но според мен останките ù още можеха да бъдат открити в Два Столба, недалеч от поселището, където бяхме родени двамата с Мал. Или поне така се надявах в добрите си дни. Днес обаче не бях толкова убедена, че Иля Морозов и свети Илия са едно и също лице. Вече дори не можех да се насиля да прелистя наново „Жития санктя“. Сега лежаха на плесенясала купчина в един затънтен ъгъл и приличаха не на пророчество за нечия велика орис, а на детска книжка, на която времето отдавна е минало.
Давид взе часовника, остави го, посегна към него отново, почука по шишенцето с мастило, накрая свери механизма с непохватни пръсти.
– Какво ти става днес? – попитах.
– Нищо – остро отвърна той.
Примигнах насреща му.
– Устната ти кърви.
Той я отри с длан, но кръвта пак взе да сълзи. Явно се беше прехапал. Здравата.
– Давид...
Той удари по масата с кокалчетата на юмрука си и аз едва не подскочих. Зад мен имаше двама стражи. Педантични и зловещи както винаги.
– Ето – каза Давид, подавайки ми малка тенекиена кутийка. Още преди да я докосна обаче, един от стражите я сграбчи.
– Какво си позволяваш?! – попитах гневно. Но знаех много добре защо е това. Нищо не можеше да премине от ръцете на някой Гриша в мен, без да е щателно проверено. Заради моята безопасност, разбира се.
Свещеникът страж не ми обърна внимание. Прокара пръсти по капака и дъното на кутийката, отвори я, помириса съдържанието, проучи похлупака, после я затвори и ми я подаде, без да обели дума. Издърпах я от ръката му.
– Благодаря – казах кисело. – Благодаря и на теб, Давид.
Но той вече седеше приведен над четивото си и изглеждаше напълно погълнат от него. Само дето толкова здраво стискаше перодръжката, че очаквах всеки момент тя да се прекърши.
ЖЕНЯ МЕ ЧАКАШЕ в Котлето – просторна, почти съвършено кръгла пещера, откъдето се осигуряваше храната за всички в Бялата катедрала. Заоблените ù стени бяха осеяни с каменни огнища, напомнящи за древното минало на Равка и даващи повод на кухненския персонал да се оплаква, че изобщо не са удобни като готварските печки и облицованите с плочки фурни, които ползвали на повърхността. Гигантските шишове бяха пригодени за едър дивеч, но до готвачите рядко стигаше прясно месо. Вместо това те предлагаха осолено свинско, яхния от кореноплодни и някакъв странен хляб, приготвен от едромляно сивкаво брашно с лек дъх на череши.