Мистерията на къщата с часовника
- Автор: Беллэрс Джон
- Серия: Луис Барнавелт #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0297-4
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Мистерията на къщата с часовника». Краткое содержание книги:
Каква ли е? И ще имат ли време да спрат края на света?
— По какво? — попита Луис, все едно интервюираше Джонатан за работа. Всъщност наистина се интересуваше какво е правил Джонатан в колежа. И двамата родители на Луис бяха завършили колеж и разказваха много за заниманията си там.
— По какво ли? — изчерви се Джонатан. — По какво? Ами по агрономство, животновъдство, такива неща. Канех се да бъда фермер, докато не умря дядо ми и не ми остави една камара пари. Но да се върнем на Айзък Изард. Още проявяваш интерес, нали?
— О, да! Разбира се! Моля те, разкажи ми. Искам да знам.
— Както ти казах, Айзък беше вещер. Занимаваше се с черна магия — най-лошото, което може да прави един магьосник. Не се сещам за огромна злина, която да е причинил — със сигурност, — но доколкото е възможно един магьосник да прецени друг, бих казал, че той е зъл. Много зъл. Госпожа Зимърман е на същото мнение. Да не забравяме, че е била негова съседка дълги години. Трябва сам да я попиташ, разбира се, но не една вечер, докато двамата с нея стояхме в задния й двор, вдигахме поглед и виждахме лошото лице на стария Айзък на прозореца в кулата на къщата. Държеше газена лампа и просто се взираше навън в тъмното. Госпожа Зимърман твърдеше, че през деня часове наред стоял в кулата. И като че си пишел нещо.
— Боже, странна работа. Какво може да си е пишел?
— Един бог знае, Луис. Но съм сигурен, че не е било нищо хубаво. Както и да е, продължавам с историята… Сигурно вече е много късно, но без часовниците нямам представа кое време е. Докъде бях стигнал? А, да. Старият Айзък умря по време на силна буря, една от най-опустошителните в историята на окръг Кафарнъм. Провери в „Кроникъл“ на Ню Зебъди, ако искаш: издухани покриви на плевни, изкоренени дървета, а една мълния дори стопила железните врати на гробницата, в която е погребан Айзък. Трябва да ти я покажа някой ден. Стара и грозна — една от онези каменни къщички за почитаемите покойници. Има няколко такива в нашето гробище, някои от тях са наистина хубави. Тази е построена от семейството на Айзък през 1850 година, но не била използвана, докато не погребаха там жена му. Почина преди него.
— Тя що за човек беше?
— Доста особена, както може да се очаква, след като е избрала Айзък за съпруг. Помня само очилата й.
— Очилата й ли? — опули се Луис.
— Да. Веднъж се разминах с нея на улицата, тя се обърна и ме погледна. Сигурно е заради отражението на слънцето, но си спомням два ледени кръга сивкава светлина, които ме прогориха. Извърнах се и затворих очи, но двете студени петна си останаха. После цяла седмица сънувах кошмари.
— Как почина тя? — Луис си представяше, че госпожа Изард е паднала от някоя скала по време на ураганна буря или се е хвърлила от кулата на къщата.
— Как ли? Кротко и загадъчно. Без погребение. Странни хора от друг град пристигнаха и помогнаха на Айзък да я погребе. След това той се уедини. Още повече. Двамата с нея открай време живееха като отшелници, но след смъртта й той истински се затвори. Издигна висока дъсчена ограда между своята къща и къщата на госпожа Зимърман. Съборих оградата веднага щом купих къщата. — Джонатан се усмихна доволно. Луис усети, че чичо Джонатан е щастлив на Главна улица номер 100 въпреки факта, че старият Айзък е превърнал това място в крепост.
— Това ли е цялата история? — попита Луис предпазливо.
— О, боже, не. Тъкмо стигаме до най-интересното. Ама я гледай, аз егоистично си пуша това корабче, а ти нямаш нищо. Хайде да си вземем по чаша мляко от кухнята и малко шоколадови бисквити. Съгласен ли си?
— И още как! — възкликна Луис, който обичаше шоколадови бисквити дори повече от фъч блокчетата „Уелчис“.
Няколко минути по-късно се върнаха в кабинета, настаниха се до тихо пращящия огън и хрупаха бисквити. Не щеш ли, от библиотеката падна книга. Туп. Още две паднаха. Туп, туп. Луис погледна към тъмната пролука в редицата книги. Оттам се появи дълга, съсухрена и костелива ръка. Май търсеше нещо пипнешком.
Луис се скова от ужас, а Джонатан просто се усмихна.
— Малко по-наляво, скъпа. Точно така. Напипа го.
Изщрака резе и голяма част от вградената библиотека се плъзна напред. Още книги паднаха на пода. И ето ти я госпожа Зимърман с увиснала от лявото стъкло на очилата й паяжина. По ръкава й се беше посипал белезникав прах.
— Така ли се строи тайна врата! — промърмори тя. — С резето откъм стаята вместо откъм прохода.
— Така е по-загадъчно, Кукличке. Както сигурно си се досетил, Луис, в къщата има таен проход. Влиза се от бюфета за порцелановите съдове в кухнята. Влизай, Флорънс. Тъкмо разказвах на Луис за часовника в стените.