Останалите

След благословията на отец Гонзалес последва момент на мълчание в памет на третата годишнина от Внезапното заминаване, последван от екота на църковните камбани. Речта на Нора Дърст беше последната точка в програмата. Кевин седеше на импровизираната сцена с неколцина други сановници и почувства леко безпокойство, когато тя пристъпи на подиума. Знаеше от опит колко страшно може да бъде да произнесеш реч, колко умения и увереност се изискваха, за да управляваш вниманието на дори два пъти по-малка тълпа.

Бързо осъзна, че тревогите му са безпочвени. От зрителите се разнесе шъткане, докато Нора прочистваше гърлото си и преравяше бележките си. Тя, както и жените, които бяха загубили всичко, страдаше и това страдание ѝ осигуряваше авторитет. Не беше нужно да печели нечие внимание или уважение.

На всичкото отгоре Нора се оказа и много естествена. Тя говореше бавно и ясно — като по учебник, който изненадващо голям брой говорители бяха пропуснали — с точно премерено запъване и колебание, за да не изглежда твърде заучено. В нейна полза беше и че е привлекателна жена — висока и пропорционална, с нежен, но съчувствен глас. Като повечето от аудиторията ѝ и тя беше в ежедневно облекло и Кевин откри, че се взира твърде жадно в сложните шевове на задния джоб на джинсите ѝ, чиято прилепналост рядко срещаше в официалната си работа. Той забеляза, че тя има изненадващо младежко тяло за трийсет и пет годишна жена, родила две деца. Загубила две деца, напомни си и се насили да държи брадичката си високо и да се фокусира върху нещо по-уместно. Последното, което искаше да види на корицата на „Мейпълтънски вестник“, беше цветна фотография на кмета, отправил влюбен поглед в задника на скърбяща майка.

Нора започна, като каза, че първоначално си представяла речта си като прослава на най-добрия ден в живота ѝ. Въпросният ден бил няколко месеца преди четиринайсети октомври, по време на семейна ваканция в Джърси. Не било станало нищо особено, нито тя можела да осъзнае напълно щастието си по това време. Осъзнаването дошло едва по-късно, след като съпругът и децата ѝ били изчезнали и тя разполагала с предостатъчно безсънни нощи, за да оцени онова, което е изгубила.

Бил прелестен летен ден, разказа тя, топъл и свеж, но не толкова горещ, че да се налага да мислиш непрестанно за крема против изгаряне. По някое време сутринта децата ѝ — Джереми, на шест, и Ерин, на четири, които нямаше да пораснат повече — започнали да правят пясъчен замък с тържествения ентусиазъм, който децата понякога прилагат към най-незначителните задачи. Нора и съпругът ѝ Дъг седели наблизо на одеяло, държали ръцете си, гледали как сериозните малки работници тичат до водата, пълнят пластмасовите си кофички с пясък и после се тътрят обратно, а клечестите им ръце се опъват под тежкия товар. Децата не се усмихвали, но лицата им излъчвали радостна решителност. Крепостта, която строели, била изненадващо голяма и сложна и завършването ѝ им отнело часове наред.