Ангелският дял

„Да, това беше баща ми“, помисли си Лейн.

— Така ли?  — излъга.  — В пресата не се появи нищо.

— Навесът е на братовчед ми. Предполагам, че човекът е бил важна клечка или нещо такова. Не говорят по въпроса.

— Е, това е срамота. За семейството му, които и да са те.

— Благодаря — каза Лизи на мъжете.  — Много ви благодаря, че го извадихте.

Поговориха още малко, но Лейн не обръщаше кой знае какво внимание на разговора — те го увериха, че искат да задържи хавлията и той им благодари. После се отпусна на пейката в средата и се загащи добре, за да запази топлината на тялото си. Междувременно, Лизи отново запали двигателя с две силни дръпвания и отдалечи лодката от другата, сладкият мирис на бензин изпълни въздуха и го накара да мисли за летата от детството си. Когато обърнаха, той погледна назад към другия съд.

И се засмя.

— Какво?  — запита тя.

— Името на лодката.  — Посочи надписа на кърмата.  — Невероятно.

„Аврора“ беше изписано със златни букви.

Да, някак си дори когато не бе наоколо, майка му го пазеше, спасяваше, подкрепяше.

— Това наистина е странно — каза Лизи, подаде газ и те се понесоха към брега.

Всеки път, като премигнеше, Лейн виждаше бездната долу и си спомняше падането. Беше странно, че макар да е в лодката с жената, която обича, на път към твърдата почва се чувства като в ничията земя, лишен от сигурност — нямаше нищо, освен безчувствен въздух между него и предстоящия удар в повърхността на водата, за който бе сигурен, че ще го убие.

Посвети вниманието си на Лизи, измери с поглед силните линии на лицето й и умните й очи, косата й, която се развяваше на вятъра, и оцени факта, че не се оплака, че ще я намокри, когато я взе в прегръдките си.

— Обичам те — каза.

— Какво?

Той просто поклати глава и се усмихна на себе си. Името на майка му бе на кърмата на лодката… а зад кормилото бе любимата жена…

— Открадна ли я?  — запита вече по-високо.

— Да — извика тя в отговор.  — Нямаше значение какво ще ми струва. Трябваше да дойда да те спася.

Стигнаха дока и тя започна да маневрира майсторски, като дърпаше лоста в посока, обратна на онази, в която искаше да насочи лодката, така че въпреки течението носът й се опря до пилона.

Лейн я завърза с въже за пилона и й подаде ръка с дланта нагоре, за да й помогне да скочи на дока. Тя обаче не отиде веднага при него. Вместо това пъхна ръката си в джоба на свободното си сако. Извади нещо и го затъкна в капачката на резервоара.

Скочи сама на дока и той каза:

— Какво беше това?

— Петдоларова банкнота. Използвахме част от горивото.

За миг Лейн осъзна, че просто стоеше пред нея, макар да бе премръзнал до кости, сякаш бяха обикновени нарушители и той само беше поплувал в река Охайо.

О, а после ченгетата спряха до тях.

И той усети пак онази подсъзнателна тревога дали ще оцелее, която се изпитва при свободно падане.