През лицето на света

Уайра се обърна към Перду:

— Съжаляваме, ако поведението ни е обидило вожда ви — каза помирително, стараейки се да придаде на гласа си целия тих авторитет, който му бе по силите. — Не знаем нищо за храната или мъртвите на фенни, макар загубата ви да ни причинява голяма болка.

Перду се усмихна облекчено, сетне се обърна към вожда. Последва дълъг разговор, по време на който Перду сочеше към себе си, пътниците и към осветените от луната възвишения. Накрая насочи вниманието си обратно към пътниците, с невъзмутимо лице и сериозни очи:

— Вождът ми съжалява, но настоява да узнае истината. Той вярва, че преди два дни вашата група е устроила засада на неколцина от нашите съплеменници, убила четирима фенни и пленила жена. Фенни от друг лагер са видели нападателите и ще бъдат тук скоро. Те ще ви разпознаят. Моят вожд пита: къде е пленницата? Къде е храната ни?

— Самият аз не бих повярвал, че синовете на Сторр биха направили нещо подобно — продължи Перду. — Ала фенни са били убити от яздещи из пустошта странници, така че той очаква обяснение за целта на пътуването ви.

— Кажи на вожда си, че ние не сме търсените от него хора — храбро отвърна Уайра. — Преди два дни се бяхме приютили от бурята в заслон. Не бяхме го напускали до днес и следите ни ще потвърдят думите ми. Не сме срещали други хора из пустошта.

— Що се отнася до целта на пътуването ни — продължи Уайра, — пътуваме из възвишенията не по своя воля, а защото това е пътят, избран от враг, когото преследваме. Този враг са група от четирима страховити брудуонски воини, мъже, сторили и на нас това, което очевидно са причинили и на вас. В нощта на Средозимника тези ездачи нахлули в Лулеа и отвлекли двама, родителите на тези младежи — той посочи към Лийт и Хал, — а три дни по-късно нападнаха и убиха Сторр от Винкулен, докато той стоял беззащитен на главната улица в Мьолкбридж. Нелека причина ни е накарала да прекосяваме Брейданската пустош през зимата. Вярвам, че търсените от вас хора са същите онези, които и ние преследваме.

Перду стоеше онемял.

— Убили са Сторр? Чичо ми е мъртъв? — той разпери широко ръце, сякаш се опитваше да обгърне новината и по бузите му започнаха да се стичат сълзи.

Внезапна заповед иззад него го накара да се обърне. Мъжът в червено видя Перду да плаче и постави ръка на рамото му. Двамата отидоха до мястото, където седеше мъжът в бяло и тримата заговориха на езика на фенни, дордето огънят затихна и сенките се задълбочиха. Краката на Лийт започнаха да го болят, а от умора и глад му се виеше свят.

Най-сетен Перду се обърна и отново се изправи пред тях.

— Вождът ми ви приветства в шатрата си — каза, описвайки целия лагер с широк жест. — Това е голяма чест, запазена за най-големите приятели на фенните. Прави го, защото се страхува, че е сбъркал, като ви е обвинил в смъртта на хората си. Сега е убеден, че вие не сте дирените от него люде и желае да чуе повече за онези, които преследвате. Това е и моето желание. Ще заповядате ли в шатрата му?