Написано с кръв [bg]

Сю бутна желязната порта и тръгна по пътеката. Сабото й вдигаше ужасен шум. Обикновено и най-тихите стъпки предизвикваха моментална реакция от страна на Монткам, но днес цареше пълна тишина. Потропа тихо с медното чукало и зачака.

След няколко минути, без да потропа втори път, тръгна към задната част на къщата. Градината на Рекс — две тесни ивици неравномерно израсла трева, някакви стари рози, отдавна превърнали се в шипки, и няколко храста малини зад потрошена телена ограда — тук-там бе маркирана наскоро от Монткам. Сю си спомни, че не бе виждала кучето да се разхожда със своя господар около Площада от два… не, от три дни. Дишането й се учести от притеснение.

Вдигна резето и влезе в кухнята, където я блъсна силна миризма на развалено месо. През мръсните прозорци влизаше достатъчно светлина, за да различи купите и чиниите, пръснати по покрития с лепкав линолеум под. Множество бутилки от мляко бяха оставени до мивката, пълна с мръсни съдове. Бутилките също бяха мръсни. Една от тях бе до половината пълна, а течността вътре бе зеленикавосива и пресечена. Сушилката не се виждаше от натрупаната върху нея планина от празни консерви от кучешка храна. Сю направи крачка-две и нещо бързо се стрелна от ъгъла към печката и изчезна зад нея.

— Ехо! — извика тя.

Монткам се появи в другия край на вестибюла. Тя запъна крака и стегна рамене, защото отдавна бе свикнала с обичайния поздрав на кучето и нямаше желание да се озове по гръб на мръсния под. Но кучето изобщо не се затича към нея. Приближаваше с равномерна крачка, потропвайки тихо с нокти по линолеума.

Влезе в кухнята и се втренчи в нея напрегнат и смръщен. После се обърна и тръгна обратно, спирайки да я погледне от време на време, за да се увери, че го следва.

Във „военната стая“ бе още по-сумрачно — единствената светлина влизаше през тесния процеп между пердетата, където не прилепваха плътно едно към друго. Сю усети, че гази по нещо. Наведе се и вдигна картонено дуло. Имаше май няколко на пода, както и няколко празни прозрачни торби и откъснати парчета лъскава хартия.

Беше влизала само няколко пъти тук и не си спомняше къде бе ключът за лампата. Вървеше опипам и без да иска, събори някакъв съд с медали. И изведнъж последва вик, доста ядосан, току в ухото й. Сю подскочи и на свой ред извика.

Тогава видя някакво загърнато тяло, сгушено във фотьойла, обърнат към празната камина. Две тела всъщност, защото сега и Монткам клекна до стола.

— Рекс?

— Кой е?

— Аз съм. Сю.

— Върви си. Върви си.

Сю направи още няколко крачки към фотьойла и веднага усети ужасно неприятна спареност, сякаш въздухът беше изсмукан и заместен с непоносимо зловоние като в бърлога без изход.