![Войната на жриците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/4/vojnata-na-zhricite-bg-download.jpg)
Войната на жриците [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на жриците [bg]». Краткое содержание книги:
Наследник на престола, който му принадлежи по право, граф Нико решава да си го върне, за да сложи край на страданията на всички, тероризирани от Дракан, графа на Ордена на дракона, който е заграбил властта. Затова прибягва към помощта на една красива, но опасна жена — владеещата всякакви оръжия Кармиан, и един продажен капитан на кораб — Гарвана.
За да не навлече беди на най-близките си приятели Дина и брат й Давин, Нико тайно избягва, за да осъществи плана си. Но те усещат, че го грози смъртоносна опасност, и се впускат в опасно приключение, за да го спасят.
Дошло е време, когато силите на доброто трябва да се обединят и да се опълчат срещу злото, заплашващо да завладее света.
Дошло е време за войната на жриците.
Останах като вцепенена.
— Харесваш ли ме? — промълвих потресено.
— Може би. Толкова ли е ужасно това?
— Не. Не, просто… мислех, че ме мразиш.
— Само понякога.
Не можах да разбера по гласа му дали се шегуваше или говореше сериозно. Имах чувството, че в този миг снегът около мен започна да се стеле по-бавно.
— А ти харесваш ли ме? — попита той. И ме погледна. Право в очите, макар и да знаеше какво ще му струва това.
Мисля, че останах доста време със зяпнала уста.
След това кимнах.
— Да. Харесвам те.
Той отметна глава назад и така се разсмя, че черните му очи заблестяха.
— На какво се смееш?
— Не се смея.
— Смееш се.
Той поклати глава. Ала очите му продължаваха да се смеят. Или поне да се усмихват.
— Пръстите ти са студени — рече ми той.
— Защото навън е студено.
След това пое ръката ми между своите длани и духна по нея, точно както се прави с малко детенце, чиито пръсти са премръзнали.
— Най-добре да се връщам при пещта — рече ми той. — Все още не съм измайсторил розетка на щита.
— Да… така ще е най-добре.
Искаше ми се да го попитам какво видя, като ме погледна в очите, но не посмях. Всъщност в момента аз самата не смеех да го погледна. Бях съвсем объркана. Харесваше ли ме той в действителност или не? Но… поне малко трябваше да ме харесва. Искам да кажа, едва ли щеше да се опитва да стопли с дъха си пръстите на едно момиче, което мрази. Нали?
Тано и „всички“ в лагера се оказаха прави. Още на следващия ден поехме към Хьойландет. Нико, Главният стражар, Кармиан, Рикерт и Тано, и още няколкостотин други хора, на които им бе дотегнало от Дракан. В това число и аз.
Бяхме смехотворно малко на брой в сравнение с войската на Дракан, който по думите на Нико разполагаше с около осем хиляди мъже. Трудно ми бе да си представя какво можехме да постигнем. Въпреки това ни бе обладало някакво странно настроение или по-скоро бяхме изпълнени с очакване. Някои запяха, докато вървяхме. Всички усещаха, че времето за чакане бе изтекло.
— Те не са съвсем наред — рече Нико. — Ако моят план бе чиста лудост, то какво е това?
— Като ужилване от пчела — отвърна Главният стражар. — Но дори и то може да бъде опасно, ако жилото попадне на точното място.
Давин
Ужасна воня
Слънцето бе залязло. То не просто се спускаше надолу по небосклона, а съвсем се бе скрило. А нищо не се случваше.
Загърнах се по-добре с наметалото на Урса и тихо изругах. Защо ли не си опитах късмета? В онзи миг, когато пазачите бяха заети да помагат на ранения си приятел… Може би щях да успея да се измъкна. Да го вземат дяволите Ивайн и обещанието му, „че нещо ще се случи“.
Драконовата кръв кипеше в жилите ми. Вече не усещах студа, а и болката бе понамаляла. Ала ако стъпех внимателно, дали раненият ми глезен щеше да ме издържи. Как иначе щях да избягам? Може би с пълзене?
Тропот на копита. Какво бе това? Горе… при конюшнята. Някакъв прегърбен силует побягна с безшумни стъпки. След това вратата на конюшнята бавно се отвори. Изведнъж настана бъркотия и се чу тропот на копита. Един кон… Не, два коня… Не. Бяха повече, десет, може би петнайсет… Втурнаха се в двора в бесен галоп. Някой от пазачите изкрещя нещо и аз реших да отмъкна един от конете.
Стига да можех.
Животните се щураха уплашени из двора, а драконът ги стресна още повече, като се изправи и започна да съска срещу им. Стига само един от тях… Ето там. Успях да се хвана за гривата на един малък сиво-кафяв кон на жълти петна, оттласках се с помощта на здравия си крак и се метнах по корем на гърба му. Останах да вися така, без да мога да помръдна, а конят се втурна бясно напред и завлачи дрънчащата ми верига след себе си. Точно в този миг се чу гръм. Портата на крепостта се отвори широко и ужасените коне се хвърлиха напред към свободата.
Най-накрая успях да преметна крак и да възседна откраднатия си кон. Може и да бяхме напуснали крепостта, но все още се намирахме в Баур Лаклан. Конете галопираха през улиците, а войниците от Ордена тичаха във всички посоки, за да не бъдат стъпкани. Но… конете ставаха все повече и повече. А някои от тях имаха и ездачи. Ездачи от клана Лаклан. Един от тях бе Ивайн.