Сенки в снега [bg]

Инспекторът огледа научния том и се опита да се престори, че му е интересен. Ако седнеше да го чете, един час със сигурност щеше да му се стори като цяла вечност. Такова четиво можеше да разтегли времето, а и дори просто да го пропилее. Разлисти книгата. Забеляза, че е първо издание, но е увредена от вода и е на толкова непопулярна тема, че едва ли има особено висока стойност. Отпечатана бе през 1845 година.

Направи му впечатление и още нещо — друго число, почти скрито под библиотечната карта.

— Знаете ли какво е това? — изправи се Гамаш и показа на мистър Блейк числото.

Възрастният мъж сви рамене:

— Не е важно. Ето това има значение. — Посочи каталожния номер по десетичната класификация на Дюи.

— Все пак искам да видя числата отдолу.

Инспекторът се озърна в търсене на човек, който да му помогне.

— Може би трябва да повикаме Уини — предложи мистър Блейк.

— Добра идея.

Възрастният джентълмен вдигна телефона и след няколко минути се появи дребничката библиотекарка с подозрително изражение. След като й обясниха какво търсят, тя се обърна към главния инспектор:

— Добре, елате с мен.

Тримата тръгнаха по криволичещите коридори, качваха се по стълбища, слизаха по други и накрая влязоха в просторен кабинет някъде в задната част на сградата. Там седяха Портър Уилсън и Елизабет Макуъртър.

— Здравейте, господин главен инспектор. — Елизабет стана и посрещна детектива, стисна ръката му, а след нея същото направи и Портър.

Уини се надвеси над книгата и като хирург, въоръжена с канцеларско ножче, отдели горната част на джобчето за библиотечна карта, залепено от вътрешната страна на корицата преди поне сто години.

Там, под него, грейнаха цифрите, неопетнени и ясни. Сякаш не бе минал и ден от мига, в който са били изписани върху това скучно първо издание.

6-5923.

— Какво е това число? — попита Гамаш.

Настъпи мълчание, докато всички се изредиха да погледнат. Накрая му отговори Уини:

— Мисля, че е от старата каталожна система, нали, Елизабет?

— Според мен си права — обади се Портър, който явно нямаше никаква представа.

— Каква е тази стара система? — поинтересува се главният инспектор.

— От деветнайсети век. Отдавна не я използваме — обясни Елизабет, — но едно време, когато е било основано Литературно-историческото дружество, книгите са били описвани по този начин.

— Продължавайте.

Възрастната жена се засмя тихо и някак смутено:

— Не е била кой знае каква система. Литературно-историческото дружество е създадено през двайсетте години на деветнайсети век…

— По-точно през 1824 година — намеси се мистър Блейк. — Някъде тук е и уставът.

Възрастният мъж се зае да търси документа, докато Елизабет разказваше.

— По онова време сред англоезичната общност било разгласено, че се приемат всякакви вещи с историческа стойност, които хората пазят в домовете си — обясни тя през смях. — Явно този призив бил приет като повод да се разчистят тавани, мазета и плевни. Основателите на дружеството получили плюшени гущери, бални рокли, старинни шкафове, писма и списъци за пазаруване. В крайна сметка конкретизирали изискванията си и решили да се ограничат само до функциите на библиотека, но дори и тогава били затрупани с предметни дарения.