Вечерните новини
- Автор: Хейли Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечерните новини». Краткое содержание книги:
В неотдавнашно интервю А. Хейли обяви, че последната му книга ще бъде „Реторта“, а после иде изпробва силите си в късия разказ.
Когато работата и времето им позволяваше, Партридж и Джема предприемаха пътешествия било до Флоренция, Венеция или Пиза. Когато се връщаха веднъж от Флоренция с влак, Джема бе много пребледняла и няколко пъти ставаше да отиде до тоалетната. А когато Партридж я попита разтревожено какво й е, тя махна с ръка.
— Сигурно е нещо от храната. Не се притеснявай.
Като слезе от влака в Рим, Джема изглеждаше добре и на следващия ден Партридж отиде, както обикновено, в кореспондентското бюро на Си Би Ей. А когато се върна вечерта у дома, с изненада намери миниатюрна чинийка до приборите си за вечеря и в нея — ключовете от „Алфа Ромео“-то на Джема. На недоумението му Джема отвърна с усмивка:
— Нали ти бях обещала.
За миг той беше озадачен, после си спомни какво му бе казала за шофирането и нададе радостен вик от любов. В очите на Джема имаше сълзи от щастие и те се целунаха, силно прегърнати.
Седмица по-късно Партридж бе уведомен от Си Би Ей, че прекратяват мандата му в Рим и го изпращат на по-важен пост — в Лондон. Първата му мисъл беше как ли ще реагира Джема на тази промяна. Но нямаше причини да се безпокои.
— Прекрасна новина, Хари — възкликна тя. — Обожавам Лондон. Летяла съм дотам с „Алиталия“. Чудесничко ще си живеем двамата.
— Пристигнахме, мистър Партридж.
На Партридж му се струваше, че бе затворил очи в колата само за миг, но като ги отвори, видя, че са стигнали до Манхатън и бяха спрели пред хотел „Интерконтинентал“ на Четирийсет и осма улица. Той благодари на шофьора, пожела му „лека нощ“ и влезе. В асансьора на път за стаята си осъзна, че вече е понеделник. Започваше съдбоносна седмица.
4
Джесика отчаяно се мъчеше да държи съзнанието си будно, за да разбере какво става около нея, но не винаги успяваше. На моменти погледът й се избистряше, виждаше наоколо други хора, усещаше тялото си: болеше я, беше й неудобно, повдигаше й се, изпитваше силна жажда. Но по-силно от всичко това бе обземащата я паника с една-единствена мисъл: „Ники! Къде е той? Какво се е случило?“ После изведнъж всичко се сливаше в шеметно въртящи се размазани образи, сред които тя не знаеше дори коя е. Сякаш я поглъщаше някаква гъста лепкава млечнобяла течност.
Но дори и губейки често съзнание, тя успя да задържи спомена от най-осезателното си усещане. Разбра, че нещо, свързано досега с ръката й, бива отстранено и на негово място се появява пулсираща болка. Даваше си сметка и че и помагат да стане оттам, където се бе отпуснала, и кое сама, кое с нечия помощ, бе стигнала дотам, където седеше сега — плоска повърхност с нещо твърдо зад гърба й. А когато в промеждутъците между мислите й се връщаше страхът и паниката, тя се опитваше да си втълпява най-важното: „Запази самообладание!“
Един образ се бе запазил ясно в паметта й — фигурата на мъж, висок, пооплешивял, изправен, с важен вид. Именно това я накара да направи усилие да го заговори, да помоли за помощ. Разбра, че гласът й го изненада, и тази негова реакция се запечата дълбоко в съзнанието й, макар след това мъжът да изчезна. Дали бе чул нейния зов за помощ? Ще се върне ли?… О, Боже! Кой знае!
Ето че… пак бе дошла в съзнание и друг мъж се навеждаше над нея… Чакай! Беше го виждала и преди, познаваше мъртвешки бледото му лице… Да! Само преди няколко минути, докато се бореше отчаяно с някакъв нож, тя бе разрязала бузата му, бе видяла как кръвта бликва… Но защо няма кръв по него сега? Кой му е бинтовал лицето?
Джесика разсъждаваше: „Този мъж е враг.“ И тогава си спомни: бе направил нещо на Ники. О, как го мразеше! От гнева адреналинът й се покачи, ръцете и краката й започнаха да излизат от вцепенението. Тя посегна, сграбчи превръзката му от лейкопласт и я дръпна, след което заби ноктите си в плътта на пепелявото лице и я раздра.
С вик на изненада Боделио отскочи назад. Хвана с ръка бузата си и видя, че цялата се облива в кръв… „Проклета жена!“ Пак му бе разранила лицето. Първия път инстинктивно се бе отнесъл към нея като лекар към пациент, но сега вече — не. Вбесен, сви дланта си в юмрук, наведе се напред и силно я удари, за което — пак по медицински причини — съжали само след миг. Искаше да разбере доколко тримата пленници са дошли в съзнание, защото до този момент бяха излезли успешно от упойката и пулсът и дишането им бяха нормални. Жената като че ли изпреварваше другите. И току-що го доказа, помисли си той сърдито. Скоро и тримата щяха да изпаднат в характерното състояние след упойка, подобно на махмурлук. Трябваше да им се даде вода. Но никаква храна до следващата цел на пътуването.