Паломино
- Автор: Стийл Даниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Паломино». Краткое содержание книги:
Но мислите за леля Каро бяха изтласкани от съзнанието й, пред нея седеше собствената й майка, както винаги елегантна. Беше облечена в син ленен костюм и бяла копринена блуза и носеше спретнати обувчици на токчета, три реда перли и перлени обеци. Макар да бе възпълна шейсетгодишна жена, косата й все още беше необикновено красива. Сега снежнобяла, тя някога бе имала същия златист цвят като косата на Сам. Съпругът й бе висок, хубав мъж и повече приличаше на морски капитан, отколкото на лекар. Беше червендалест, с гърди като каца и буйна бяла коса.
— О, Саманта — проплака майка й и немощно се отпусна на облегалката, а Джордж държеше ръката й.
— За Бога, какво е станало? — Внезапно я връхлетя странното смразяващо чувство, че всеки момент ще й се случи нещо ужасно. Или може би вече се бе случило?
— О, Саманта…
— Господи. — Ако можеше, би изпищяла или просто би тропнала с крак. Но откакто тялото й бе стегнато в тази, сякаш циментова обвивка, краката само я сърбяха и висяха като мъртви. Известно време се бе тревожила, че са безнадеждно натрошени. Ала всички сестри й казваха, че било нормално да се чувства така в гипсовото корито, и тя се успокояваше с това. — Какво става бе, хора? — Гледаше ги ядосано и враждебно. Нямаше търпение да си заминат. — Не ме дръжте в напрежение.
Но майка й само заплака още по-силно. Вторият й баща беше този, който направи първата стъпка.
— Саманта, тази сутрин говорихме на дълго и на широко с лекаря ти.
— С кого от тях? Аз имам четирима. — Чувстваше се като сприхава дръзка хлапачка и ги наблюдаваше подозрително. Искаше само да си отидат и да я оставят на мира.
Ала вторият й баща бе свикнал да довежда нещата докрай.
— Всъщност говорихме с двама от тях, доктор Уонг и доктор Джоузеф. И двамата бяха много любезни и ни обясниха всичко. — Той я гледаше с явно съжаление, а жена му обърна към него скръбни очи и отново зарила.
— Казали ли са нещо, с което да предизвикат тази истерия? Нещо, което трябва да знам? — Саманта погледна майка си с раздразнение и отново се взря в Джордж.
— Да. И колкото да е мъчително за нас, мислим, че е време да го научиш. Лекарите просто са изчаквали… подходящия момент. Но след като вече сме тук… — Звучеше като добре отрепетирано въведение към заупокойно слово и на Саманта й се прииска да се обърне и да погледне кой лежи в ковчега. Реши, че Джордж прилича на предприемач, а не на морски капитан, и се опита да си придаде любезно изражение. — Сега, когато сме тук, считаме, че е време да го научиш.
— Какво да науча?
— Истината.
При тези думи някъде до сърцето й внезапно звънна тревожен сигнал. Сякаш знаеше, сякаш, без да подозира, го бе разбирала през цялото време, сякаш чувстваше точно какво ще й кажат.
— О?
— Да. Злополуката… Виж, Сам, последствията са тежки. Гръбначният ти стълб е счупен на две места. Цяло чудо е, че не си умряла от шока и травмите, а също и че не си получила мозъчни увреждания, каквито, разбира се, вече е сигурно, че нямаш.
— Виж ти! Благодаря. Това е хубаво. Да чуем сега и останалото. — Сърцето й биеше лудо, но лицето й не издаваше нищо.
— Както ти е известно, в останалото не ти е провървяло толкова, иначе нямаше да си в това злощастно гипсово корито. — Джордж въздъхна леко и продължи: — Онова, което не знаеш обаче и което ние с майка ти, както и лекарите, считаме, че трябва да научиш, дори бих казал, че вече е крайно време да научиш, онова, което не знаеш, Саманта, е — той се поколеба само за секунда, преди да изплюе камъчето, — че сега си паралептичка.
За момент настъпи тишина, тя се бе вторачила в него.
— Какво точно означава това, Джордж?
— Че никога повече няма да ходиш. Ще владееш напълно горната част на тялото си, ръцете, раменете и така нататък, но най-сериозните увреждания са в областта на кръста ти, виждат се много ясно на рентгеновите снимки — заобяснява той нашироко със самочувствието на специалист. — Оттам нататък няма нищо. Може да се появят някакви усещания, каквито, предполагам, вече имаш, но това е всичко. Сигурно е, че няма да можеш да контролираш мускулите си и да си служиш с краката. Ще трябва, разбира се, да използваш инвалидна количка. — Ала това не бе всичко, дойде ред и на най-приятната новина: — Но, разбира се, тази сутрин майка ти и аз решихме, че ще дойдеш да живееш при нас.