Кучетата на войната

Търговията със смъртоносни оръжия е най-доходоносната дейност след бизнеса с наркотици и не случайно всички правителства по света са пряко обвързани с нея. След 1945 стана едва ли не въпрос за национална чест всяка страна да има собствена оръжейна индустрия. Производството процъфтяваше и нарастваше, докато се достигна нивото от началото на седемдесетте години, когато бе изчислено, че на всеки един жител на планетата се пада по едно огнестрелно оръжие. Тъй като в мирновременни условия потреблението винаги е по-ниско от предлагането, съществуват два логични изхода — износ на излишъците или участие във война. Тъй като малко правителства са готови да въвлекат във война собствените си страни, а в същото време държат да запазят нивото на военната си промишленост, ударението пада върху износа на оръжие. За тази цел всички Велики сили разполагат с високоплатени екипи от търговци, които обикалят земното кълбо и се опитват да убедят всеки властник, до когото успеят да се доберат, че страната му не е достатъчно добре въоръжена или че притежава стари оръжия, които трябва да се подменят с по-съвременни.

Продавачите въобще не се интересуват от факта, че деветдесет и девет процента от оръжието в Африка, да речем, не се използва за защита на съответните страни от външна агресия, а държи в подчинение местното население. В началото търговията с оръжие представляваше една от зоните на съперничество между конкуриращите се за по-големи печалби западни държави. Когато в оръжейния бизнес навлязоха Русия и Китай, той се превърна в арена и на политическо съперничество.

Сложното взаимодействие между финансови и политически мотиви доведе до изграждането на заплетена система от съображения, която ежедневно се доразвива в столиците на големите държави. Една от тях решава да продава оръжие на република А, но не и на Б. Другата веднага предприема противоположния ход. Това се нарича установяване на баланс между силите с цел да се запази мирът. Финансовата мотивация в търговията с оръжие е постоянна — тази дейност винаги носи печалба. Единствените ограничения се налагат от политическите съображения, които отчитат дали на дадена страна трябва да се предостави оръжие. Именно върху тази нестабилна почва с примеси от политическа целесъобразност и финансова изгода се разви тясната връзка между външните министерства и министерствата на отбраната по целия свят.

Да се изгради местна военна промишленост не е особено трудно при положение, че се произвеждат най-простите оръжия. Производството на пушки, автомати, муниции, ръчни гранати и пистолети е относително елементарен процес, който не е свързан с високи технологии и богата суровинна база. Но малките страни предпочитат да купуват въоръжението си на готово от по-големите, защото техните вътрешни нужди са прекалено дребни, за да оправдаят разходите по изграждане на такава индустрия, а техническото равнище на производството не би ги извело на международния пазар.

Въпреки това през последните две десетилетия нарасна броят на средно големите страни, които откриха собствено, макар и елементарно производство на оръжие. Трудностите набъбват пропорционално със сложността на произвежданото оръжие. Лесно е да се прави леко въоръжение, по-трудно се произвеждат оръдия, бронетранспортьори и танкове, особено трудно е да се създаде корабостроителна индустрия за модерни военни съдове, а най-трудно от всичко е да се изкарат модерни реактивни изтребители и бомбардировачи. Равнището на дадена местна военна промишленост си личи по техническия предел, над който се налага внос на оръжие от други страни.