Червеният корсар

— Ако оня кораб е построен и екипиран като всеки друг — произнесе се той, — смело бих казал, че има пълно снаряжение и се движи с три марсела с по един риф125, долни прави платна, бизан и кливер.

— Нищо повече ли няма?

— Бих се заклел в това, ако имах възможност да се уверя, че е във всички отношения като другите кораби.

— И все пак, Иринг, въпреки всички платна, които сме вдигнали, не сме го изпреварили нито с фут.

— Господи! — възкликна помощникът, клатейки глава сякаш напълно убеден, че усилията му са напразни. — Дори и да скъсате всички платна на гротмачтата, сър, преди да изгрее слънцето, няма да промените нито с инч разстоянието до оня кораб! А после тия, които имат добро зрение, може би ще го видят да плава сред облаците, макар че — за щастие ли или за нещастие, не знам — никога не ми се е случвало да срещна такъв кораб по видело.

— А разстоянието? — попита пак Уайлдър. — Вие не казахте на какво разстояние се намира.

— Зависи как го измервате. Или е тук, толкова близо, че да могат да хвърлят сухар до върха на мачтите ни; или стои там, където го виждаме, със скрит зад хоризонта корпус.

— Ами ако е там, където го виждаме?

— Е, тогава виждаме кораб с около шестстотин тона водоизместимост и ако се съди само по това, което ни се струва, бихме могли да кажем, че е на приблизително две левги от подветрената ни страна.

— Аз съм на същото мнение! Шест мили от наветрената страна не е малко предимство при такова трудно преследване. Ей богу, Иринг, ако ще да вдигна „Каролина“ във въздуха, пак ще се изплъзна от този кораб!

— Това би могло да стане, ако корабът ни имаше крила като свирец или чайка, ала при това положение по-вероятно е да отидем на дъното заедно с него.

— Засега той носи добре платната си. Пък и не се знае на какво е способен кораб, когато се напъне до крайност.

— Аз съм го виждал да плава при всякакво време, капитан Уайлдър, само че…

Той внезапно млъкна. Огромна черна вълна, вдигнала се между кораба и източния хоризонт, се носеше напред, явно заплашвайки да погълне всичко по пътя си. Дори Уайлдър очакваше сблъсъка с тревожно затаен дъх, разбрал в този момент, че бе престъпил прага на благоразумието, насочвайки кораба си с такава скорост срещу такава водна маса. За щастие вълната се разби на няколко клафтера от носа на „Каролина“, обливайки палубите й с порой от пяна. За половин минута предната част на кораба изчезна; сякаш, неспособен да се вдигне върху вълната, той се мъчеше да мине през нея, а после изплава тромаво, покрит с милиони океански светулки. Корабът се спря, треперейки с всички съставни части на огромния си и мощен корпус, подобно на подплашен кон; а когато пое отново по пътя си, вече се движеше по-бавно, като че предупреждаваше управляващите го за тяхното неблагоразумие.