Ще те открия някой ден
- Автор: Клейпас Лайза
- Серия: capitol theatre #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ще те открия някой ден». Краткое содержание книги:
Под фалшива самоличност Джулия крие опустошителна тайна: наранено сърце и мистериозен съпруг, когото тя не познава и не дръзва дори да спомене, и от когото отчаяно иска да се отърве…
В момент, когато младата жена е уверена, че най-после държи в ръце юздите на своята съдба, неочаквана среща я изправя лице в лице с миналото, от което бяга. Една красива брошка от скъпоценни камъни, подарена й от изискан джентълмен, предизвиква драматични разкрития, които преобръщат целия й живот. Но я среща и с мъжа, който завладява все повече нейните страхове… за да победи и яростните съперници, и нейното храбро, независимо сърце.
Тя направи усилие да се съсредоточи върху ролята, но беше трудно да не мисли за събитията от последните няколко дни. Те се въртяха около анулирането на брака й с Деймън, днешната среща с него; Да, Деймън беше прав, тя трябва час по-скоро да направи избора, дори и само заради собственото си спокойствие.
Въпреки неудобствата на професията си, тя обичаше този труд, обичаше вълнението, изпълнените с очакване погледи. Идеята да се откаже завинаги от сцената бе немислима. Но да не се среща повече с Деймън… о, това беше още по-лошо, да го види женен за друга, а нейният живот в самота ден подир ден… Това беше също толкова отблъскващо.
— Ти не мислиш за пиесата — чу глас зад гърба си и като погледна през рамо, видя Лоугън Скот.
— За хиляди други неща — призна тя. — Как позна?
— Толкова си напрегната, че раменете ти са се качили до ушите.
Джулия му направи гримаса и раздвижи рамене. Пое дълбоко дъх, задържа го за миг и го изпусна бавно. Когато погледна отново към Лоугън, той изглеждаше успокоен.
— Така е по-добре.
Джулия замислено погледна сцената, живописните очертания на декорите, излъскания под — те се виждаха едва-едва зад спуснатата завеса. Винаги бе обичала този момент малко преди започването на пиесата, с тръпката на очакването, обзела тялото й. Но по някаква причина сега това празнично чувство бе примесено с тъга. Усещаше се почти като малко момиче, отворило пакет с ярка опаковка и открило, че вътре няма нищо.
— Колко ли дълго ще трае животът ми на сцената — изрече тя неволно на глас въпроса, който я терзаеше. — Още десет години? Или може би двайсет?
Лоугън я огледа критично.
— Бих казал, че ще останеш дълго на сцената. С годините талантът ти ще узрява за други типове роли, ще става все по-многостранен.
Тъжна усмивка се разля по устните й.
— Питам се дали това ще ми бъде достатъчно.
— Ти си единствената, която може да отговори на този въпрос.
Двамата зачакаха мълчаливо завесата да се вдигне, да изчезне реалният живот и да започнат илюзиите.
Представлението започна, сменяха се сцени, костюми, публиката бе затаила дъх.
Джулия знаеше, че никога не е играла толкова добре с Лоугън, репликите между тях преливаха от чувство, изпълнени с искрящ хумор и копнеж. Джулия сякаш престана да съществува като самата себе си. В ума й нямаше друга мисъл, освен за пиесата, нямаше други чувства, освен тези, които претворяваше за публиката. Когато падна финалната завеса, тя знаеше, че е изпълнила очакванията на другите към себе си, бе дала всичко, на което е способна. Тържествуваща, тя се остави Лоугън да я издърпа пред тежката кадифена завеса, за да получи бурните аплодисменти и поздравления.
Лицето й пламтеше, когато направи поклон в отговор на овациите. Аплодисментите продължиха дълго, докато накрая тя тръгна към кулисата, за да се оттегли. Но Лоугън не желаеше да я остави, хвана ръката й и я поведе напред, когато възторжените викове се усилиха. Цветя и малки подаръци заваляха на сцената. Лоугън се наведе и взе една бяла роза, след което галантно й я подаде. Тя стисна пръсти около дългото стебло и се поклони още веднъж, преди да се скрие от очите на възхитените зрители.
Колегите й зад сцената избухнаха с поздравления и я накараха да наведе очи смутено. Камериерката й Бетси щеше да я съпроводи до гримьорната й.
— Има за вас кана лимонада — каза Бетси и я поведе към вратата, знаейки, че Джулия обича да прекарва няколко минути след представление насаме. — Веднага ще се върна да ви сваля костюма.
— Благодаря — отвърна Джулия и въздъхна облекчено от спокойствието и тишината на малката стая. Застана пред огледалото и започна да развързва предната част на дрехата си. Сега, когато оживлението от спектакъла отшумяваше, тя се почувства изтощена. Върху копринената рокля бяха избили потни петна, а гримът по лицето й бе избледнял и размазан.
Докато се взираше уморено в отражението си, тя долови някакво движение в стаята. Някой влизаше. Деймън! Не го очакваше тук тази вечер. Със сигурност нито се възхищаваше от пиесата, още по-малко пък изпитваше гордост от играта й лицето му пламтеше трескаво. Явно беше сърдит… и тя нямаше да избегне жилещия бич на неговия гняв.
Единадесета глава
Джулия не се възпротиви, когато той с две крачки се намери до нея и я притисна в огледалото. Едрата му ръка я хвана за рамото, а другата обхвана лицето й.