Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
Една чаша се плъзна към него.
— ПАК ОТ СЪЩОТО — поръча глас от сенките.
— Ъ-ъ… Да. Ей сега. А какво беше?
— КАКВОТО И ДА Е.
Барманът напълни чашата с ром. Някой я взе от ръката му.
Човекът се мъчеше да измисли какво да каже. Незнайно защо в душата му напираше ужас.
— Не ви виждам често при нас — промълви след малко.
— ИДВАМ САМО ЗАРАДИ АТМОСФЕРАТА. ПАК ОТ СЪЩОТО.
— В Света гора ли работите?
Съдържателят побърза да напълни чашата до ръба. И тя отново изчезна.
— ОТДАВНА НЕ СЪМ ИМАЛ РАБОТА ТУК. ПАК ОТ СЪЩОТО.
Барманът се поколеба, защото беше добродушен човек.
— Дали не ви стига, как мислите?
— ЗНАМ ТОЧНО КОГА МИ Е ДОСТАТЪЧНО.
— Всички го казват.
— АЗ ЗНАМ КОГА МУ Е ДОСТАТЪЧНО НА ВСЕКИГО.
Имаше нещо твърде необичайно в този глас. Съдържателят не би могъл да твърди, че го чува с ушите си.
— О… Добре тогава. Пак ли от същото?
— НЕ. УТРЕ ЩЕ СЪМ ТВЪРДЕ ЗАЕТ. ЗАДРЪЖТЕ РЕСТОТО.
Шепа монети се изсипаха на тезгяха. Бяха леденостудени, повечето и проядени от годините.
— А-а, ей… — започна барманът.
Вратата се отвори и затвори с леден повей, макар че нощта беше задушна.
Съдържателят се зае да лъска тезгяха разсеяно, но внимаваше да не докосва монетите.
— Като работиш в бар, виждаш какви ли не чудаци — промърмори под носа си.
Гласът се разнесе до ухото му:
— ЗАБРАВИХ НЕЩО. ПАКЕТЧЕ ФЪСТЪЦИ, МОЛЯ.
Сняг искреше по крайните била и склоновете откъм Ръба на планините Овнерог, грамадната назъбена верига, виеща се около Кръглото море и отделяща Клач от обширните равнини Сто.
Тук беше домът на неприветливи глетчери, дебнещи лавини и високи притихнали снежни плата.
Тук беше и домът на немалко йети. Те са високопланинска разновидност на троловете и досега никой не ги е осведомявал, че изяждането на хора е старомодно. Убедени са, че каквото мърда, се яде. Ако не мърда, трябва да го изчакаш, докато шавне. И тогава да го изядеш.
Цял ден слушаха шума. Ехото отскачаше от връх към връх сред замръзналите ридове и вече се превръщаше в равномерен тътен.
— Братовчедът — сподели нехайно единият, човъркайки зъбите си — разправя, че били грамадни сиви животни. Слонове.
— Да не са по-грамадни от нас? — уточни другият йети.
— Почти — потвърди първият. — Били страхотно много. Не можал да ги преброи.
Вторият йети подуши вятъра и като че се замисли.
— Да, ама — напомни разочаровано — братовчед ти не може да брои до повече от едно.
— Той разправя, че били много пъти по един. Огромни дебели слонове, катерели се нагоре и били навързани с въжета. Грамадни и бавни. Всички влачели купчини ууграа.
— А-а…
Първият йети посочи просторната полегата долина, затрупана със сняг.
— Днес снегът е хубав и дълбок. Тука нищо няма да мине бързо, нали? Лягаме в снега и няма да ни видят, докато не ни връхлетят, тогава ги плашим и започва голямото плюскане. — Той размаха гигантските си лапи. — Били много тежки, разправя братовчедът. Няма да минат бързо, помни ми думата.
Другият йети вдигна рамене.
— Ами да се захващаме.
Чуваха далечното уплашено тръбене.
Легнаха в снега и бялата им козина ги превърна в две безобидни преспи. С този похват винаги постигаха успех. Всички йети си го предаваха от поколение на поколение хиляди години, макар че нямаше да бъде предаван още дълго.
Чакаха.
Стадото ги доближаваше, шумно и ревящо.
Първият проговори бавно, сякаш бе обмислял въпроса си отдавна:
— Как става тъй… как става, че прекосяват планината със слонове?
Не получи отговор.
Двамата йети познаха.
Когато петстотинте груби слонски шейни изскочиха в долината на три-четири метра от тях със стотина километра в час, впрегнатите животни, ужасени и тръбящи, изобщо не забелязаха чакащите в засада йети, докато не ги връхлетяха.
Виктор открадна само два часа за сън, но се събуди забележително освежен и преливащ от оптимизъм.
Всичко свърши. Отсега нататък щеше да е много по-добре. Джинджър се държа много мило с него снощи… тоест допреди два часа… а онова нещо в хълма беше погребано веднъж завинаги.
Докато сипваше вода в напукания леген и се плискаше набързо, той си внушаваше, че такива неща се случват. Погребват някой порочен стар крал или магьосник, а после духът му броди наоколо, мъчи се да поправи стореното или каквото там го е прихванало. Всеизвестно е. Но сега поне милион тона скала запушваха тунела. Не му се вярваше, че странното нещо би могло да пропълзи през такава преграда.
Неприятно живият екран за миг изплува в паметта му, но дори той вече не го плашеше чак толкова. В пещерата беше тъмно, мърдаха сенки, а Виктор беше напрегнат като свита пружина. Нищо чудно нямаше, че очите му погаждаха номера. Там видя и скелети, обаче вече не ги смяташе за особено страшни. Бе слушал разкази за племенни вождове из студените степи, които били погребвани заедно с цели отряди конници, за да имат армия и в отвъдния свят. Може пък и тук да се е случило нещо подобно. Да, в студената светлина на деня никакви преживелици не го плашеха прекалено.