Крадец на време
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #26
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Крадец на време». Краткое содержание книги:
Но заради създаването на първия наистина точен часовник в света започва надпревара с… ами с времето, в която се впускат Лу Цзе и неговия ученик Лобсанг Лъд. Защото този часовник ще спре времето. И това ще бъде само началото на всеобщите проблеми.
В „Крадец на време“ участват още и какви ли не второстепенни актьори, герои и злодеи, йети, майстори на бойни изкуства и Рони — петият от континента на Апокалипсиса. (Напуснал е бандата преди да се прочуят.)
— Онзи, който няма да победи в конкурс за красота, ако ще да е единственият участник, е Игор. Един от многото — обясни Сюзън. — Другият е доктор Хопкинс от тукашната Гилдия на часовникарите.
— Все пак научихме кой е създал часовника.
— Не ми се вярва. Работилницата на доктор Хопкинс е през няколко улици оттук. А и той изработва само декоративни часовници за ценители с твърде особени наклонности.
— В такъв случай го е направил този… Игор, нали?
— Как ти хрумна?! Всеки Игор е професионален прислужник. Никога не работят самостоятелно.
— Явно знаете много неща — вметна Лобсанг.
Сюзън кръжеше около часовника като борец, търсещ слабото място на противника.
— Да — потвърди през рамо, — знам. Първият часовник се е счупил. Но този издържа. Не знам кой го е изобретил, но несъмнено е гений.
— Зъл гений ли?
— Трудно е да се каже. Няма очевидни признаци.
— Например?
— Ами някое „Ха-ха-ха!!!!!“, надраскано на стената, щеше да подскаже нещичко, не мислиш ли? — изтърси тя и от досада изви очи към тавана.
— Само ви се пречкам, нали? — смънка Лобсанг.
— А, не. — Сюзън претърси с поглед тезгяха. — Е, тук няма нищо. Може и да е нагласил нещо като будилник, за да го включи…
Тя млъкна. Взе намотания гумен маркуч, окачен на кука до стъклениците с киселина, и се взря отблизо в него. Веднага го захвърли в ъгъла и го зяпна, сякаш за пръв път виждаше такова нещо.
— Нито дума — предупреди тя тихо. — Те имат някои доста изострени сетива. Вмъкни се между тези големи стъклени съдове зад теб и се постарай да бъдеш незабележим. И го направи ВЕДНАГА!
Последната дума отекна толкова стъписващо, че краката на Лобсанг тръгнаха почти без участието на мозъка му.
Вратата се отвори още малко и влезе един мъж.
По-късно Лобсанг осъзна, че най-странна в това лице беше пълната му безличност. За пръв път виждаше лице, в което нямаше какво да опише. Носът, устата и очите си бяха по местата, изглеждаха безупречно, но незнайно защо не образуваха лице. Не бяха нищо повече от части, от които няма как да съставиш друго освен лице на статуя с добър изглед, но не и изражение.
Тромаво, сякаш мислеше за всеки мускул по отделно, мъжът се обърна да погледне Лобсанг, който незабавно се напрегна в усилие да цепи времето. Цилиндърът изчегърта тревожно на гърба му.
— Достатъчно, струва ми се — изрече Сюзън.
Завъртя мъжа, заби лакът в стомаха му, а дланта на другата й ръка изплющя с такава сила под брадичката му, че го запрати в стената.
И докато се свличаше, тя го цапардоса по главата с гаечен ключ.
— Най-добре да излизаме — подхвърли момичето, сякаш преди миг подритна парче мръсна хартия. — Тук няма какво да видим.
— Вие го убихте!
— Не оспорвам. Той не е човек. Имам… нюх за такива твари. В известен смисъл е наследствен. Впрочем, отиди да вземеш маркуча. Хайде, де!
Тя още стискаше в ръка гаечния ключ и Лобсанг се подчини. Или поне се опита. Парчето куха гума, което Сюзън захвърли в ъгъла, бе усукано и оплетено като купчина спагети.
— Дядо ми нарича това „злонамереност“ — сподели момичето. — Локалната враждебност на неодушевените премети към живите същества нараства в присъствието на някой от Ревизорите. Не могат да го предотвратят. Чудесен практически тест според един мой познат плъх.
„Плъх ли…“ — спомни си Лобсанг, но на глас смотолеви:
— Какви са тези Ревизори?
— Нямат и никакъв усет към цветовете. Не са им ясни. Виж как се е облякъл. Сив костюм, сива риза, сиви обувки, сиво шалче. Всичко е сиво.
— Ами-и… ъ-ъ… дали пък не се е опитвал да снобее?
— Мислиш ли? И в такъв случай няма да е загуба за човечеството. Пък и ти се заблуждаваш. Виж…
Тялото се разпадаше — бърз и чистичък процес, нещо като суха сублимация. Просто се превърна в облаче прах, който се разпиля. Но последните частици за секунда-две образуваха позната фигура. Тя също изчезна с шепнещ намек за писък.
— Това беше дхланг! — възкликна Лобсанг. — Зъл дух! Селяните в долината носят амулети, за да се пазят от тях! Но аз предполагах, че е обикновено суеверие!
— По-скоро неверие — промърмори Сюзън. — Те съществуват наистина, но вече почти не се намира кой да вярва в тях. Повечето хора вярват в недействителни неща. Ама че работа… Тези твари са плъзнали навсякъде и притежават тела. Има нещо сбъркано. Трябва да намерим човека, който е създал часовника…
— А вие… хъм… каква сте, госпожице Сюзън?
— Аз ли? Аз съм… учителка.
Тя проследи погледа му към гаечния ключ и вдигна рамене.
— През междучасията играта загрубява, а? — ехидно промълви Лобсанг.