Свирепия II (Червената клетка)

Мама ме фрасна по ухото. Праас!

— А, значи така, мийста Марчинко. Ти се върнал, а? — Праас! Отново ме цапардоса. — Най-после дошъл да уважиш Мама, а? — Праас! Праас! — Радвам се да те видя след толкова време.

Очите ми се насълзиха, защото за шестдесеткилограмова шестдесет и пет годишна жена тя има доста здрава ръка. Пуснах я обратно на земята и най-официално й целунах ръка.

— Mille grazie97, Мама. Винаги се радвам да се връщам тук. — Разтрих лицето си. — Спомням си за дома, когато ме удряш така.

Праас!

— Знам. — Повдигна се и опря брадичката си в бузата ми. — Ти все още изглеждаш добре, Ричард. — Ухили се лукаво. — Вероятно се дължи на затвора. Имаше ли сицилианци?

— И още как. Имаше един мафиот на име Паули. Приличаше на сина ти Антъни.

— На Антъни? Е, тогава трябва да е имал тридесетсантиметров organo98. — Мама се засмя. Обичах смеха й. Тя не признаваше тихото хихикане или учтивите ха-ха. В дребното й тяло се криеха дробовете на Етел Мърман99. Мама се кикотеше — отмяташе глава назад, отваряше уста и започваше да се смее със силен глас, без задръжки. Избърса очи, нагласи черната си рокля и огледа хлапетата от „Червената клетка“.

— Нови моряци, а?

— Нали ме знаеш какъв съм. Сменям ги като жените.

— Е, ако видиш мийста Пуста Петела, кажи му, че златният му пръстен все още е у мен и ако си го иска, да дойде да си го вземе лично. — Очите й проблеснаха.

— И ще ти кажа едно, мийста Ричард, ако беше с две години по-млад, щях да ти направя такава гимнастика, че ще я помниш цял живот, вярвай ми.

При тази мисъл очите ми отново се насълзиха.

След това кимна с глава към Майк.

— Приятел ли ти е?

— Не. С него сме дупе и гащи.

— Хубаво, защото го обиждах така, както обиждам теб.

— И още е тук? — Обърнах се, прегърнах Майк и го представих на момчетата. Изглеждаше страхотно — загорял, в отлична кондиция и със скъпи дрехи. Гъстата му черна коса сивееше по слепоочията и му придаваше изящен вид, но аз знаех, че това е само привидно.

Обясних му накратко положението — за задачата ми в Калифорния, за връщането ми в армията и за Пинки.

Изслуша ме, а после заговори. Имаше смисъл в това, което ми каза. След час и половина разговори, а за това време унищожихме около пет кила от лазанята на Мама, два самуна хляб с чесън и половин каса „Куърс“, Чери и Гадния тръгнаха с две от колите за предварителен оглед. Пачия крак закара останалите в мотела, а ние с Майк отидохме да си поговорим на тихо място, където нямаше да ни чуят. Щях да искам някои услуги.

Върнах се в мотела малко след полунощ, разопаковах багажа си и започнах да чакам двамата си разузнавачи, за да ми разкажат всичко за стените на Йерихон. Нямаше да е много сложно. Военноморската станция на Сийл Бийч е оградена от четири големи пътя. Междущатското шосе 405 — пътят за Сан Диего — минава край северната граница на базата. На запад от нея е булевард „Лос Аламитос“ с шестте си платна с непрекъснато движещи се автомобили, който минава в посока север-юг. Успоредно на него е булевард „Болса Чика“ в източния край на станцията. Шосе 1, което минава покрай Тихоокеанския бряг, е южната граница на базата. Не е никак трудно човек да се повози с кола наоколо и да наблюдава какво става вътре, защото няма огради, растителност или други неща, които да пречат. Освен това по-голямата й част се намира зад най-елементарна двуметрова ограда от вериги, по която човек лесно може да се изкачи. С други думи, това щеше да бъде проста работа.