Лицето над водата
- Автор: Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лицето над водата». Краткое содержание книги:
Малкият кораб на прокудените е преследван и атакуван от всякакви страховити морски обитатели — безжалостни и смъртоносни.
Четиринайсет мъртви, помисли си Лолър, замаян от огромната загуба. Сякаш някой бе откъснал плът от плътта му. Беше го лишил от близки роднини. Тези хора споделяха живота му, миналото му. А сега ги нямаше. Без никакво предупреждение — завинаги. Почти една пета от колонията с един-единствен удар. На остров Сорве в лоша година можеха да загубят един или двама души. Но четиринайсет? Изчезването на „Златно слънце“ бе отворило огромна рана в колонията. Всъщност дали колонията още съществуваше като такава? Или се беше разпаднала още когато бяха принудени да напуснат Сорве?
Джоск. Соултелови. Суейнърови. Уонгови. Волкин. Берилда Крей. И още четирима.
Остави другите да обсъждат проблема на мостика и слезе долу. След минутка вече държеше в ръка шишенцето с розова тинктура. Осем капки, девет, десет, единайсет. Нека са цяла дузина, най-добре. Да. Дузина. Какво значение? Двойна доза, това най-сигурно ще притъпи болката.
— Вал? — Гласът на Съндайра зад вратата на каютата. — Добре ли си?
Той я пусна да влезе. Очите й се стрелнаха от чашата в ръката му към бледото му лице.
— Божичко, май много те заболя, нали?
— Като да изгубя половината си пръсти.
— Толкова ли много значеха за теб?
— Някои от тях — да. — Лекарството вече започваше да действа. Болката взе да отслабва. — Вярно, повечето са ми само познати, от детските години. Но един от тях беше моят ученик.
— Джоск Янез.
— Познаваш ли го?
Тя се усмихна тъжно.
— Сладко момче. Веднъж, като плувах, дойде да си побъбрим. Говорихме си за теб. Той те боготвореше, Вал. Дори повече от брат си, морския капитан. — По лицето й премина сянка. — Само влоших нещата, нали?
— Ами не… всъщност…
Езикът му бе надебелял. Лолър осъзна, че този път е прекалил с дозата.
Тя взе чашата от ръката му и я постави на рафта.
— Съжалявам. Исках да ти помогна.
„Ела при мен“, опита се да й каже Лолър, но кой знае защо, не успя.
Но въпреки това тя го разбра.
Още два дни флотът остана на котва по средата на нищото. Делагард и Даг Тарп претърсваха всички радиочестоти с надежда да се свържат със „Златно слънце“. Чуха се с радистите и на другите кораби, откриха дори един на име „Императрицата на Слънчев изгрев“, който извършваше регулярни курсове през Лазурно море, засякоха и плаваща миньорска станция, която работеше някъде в далечния североизток и чието съществуване беше огромна и неприятна изненада за Делагард. Но от „Златно слънце“ не получиха никакъв отговор.
— Е, добре — въздъхна накрая Делагард. — Ако все още са на вода, рано или късно ще се свържат с нас. Не можем да останем тук вечно.
— Ще разберем ли някога какво се е случило с тях? — попита Пиля Браун.
— Вероятно не — отвърна Лолър. — Намираме се насред безбрежен океан, гъмжащ от всякакви опасни неща, за които не знаем почти нищо.
— Ако разберем какво ги е сполетяло — посочи Дан Хендърс, — ще можем да се предпазим по-добре, когато застигне и нас.
— Ще го разберем едва когато се случи — отвърна Лолър. — Но не и по-рано.
— Щом е така, по-добре никога да не разбираме — въздъхна Пиля.
7.
През един мъглив ден от развълнуваното море се показаха огромни непознати чудовища с дебели зеленикави люспести черупки и известно време пореха вълните успоредно на кораба. Приличаха на плаващи танкери, снабдени с множество странични перки. Бронираните им глави бяха скосени на челата и четвъртити, муцуните им бяха заострени, а зъбите им не вещаеха нищо добро за всеки евентуален противник. Лолър стоеше при перилата и ги разглеждаше тревожно. Дойде Оньос Фелк и го попита:
— Докторе, може ли да поговорим?
Фелк, също като Лолър, бе от семейство на основатели, макар след напускането на Сорве това вече да не означаваше почти нищо. Картографът бе на петдесет и пет, дребен и късокрак, и така и не си бе намерил спътница в живота. Известно бе, че притежава обширни познания за географията на Хидрос и морския живот и вероятно съвсем заслужено трябваше да поеме управлението на Сорвейската корабостроителница, но пък Фелкови бяха хора, прочути с лошия си късмет и склонността си към погрешни преценки.
— Зле ли ти е, Оньос? — попита Лолър.
— И на тебе ще ти стане зле, като чуеш това, което имам да ти кажа. Да слезем долу.
В тясната каюта на бака Фелк извади малък зеленикав глобус, примитивно копие на сложната и фино изработена морска карта на Делагард. Тази трябваше да се навива с мъничък дървен ключ и при всяко включване позицията на отделните острови се нагласяваше ръчно — детска играчка в сравнение с шедьовъра на Делагард. След като изгуби няколко минути, за да настрои глобуса, Фелк го подаде на Лолър и каза: